— Зависи какво предпочиташ.
— Ти със сигурност предпочиташ да спиш на земята — каза Деймиан и се вгледа в очите й.
Кейси се настани удобно върху мекото кресло, облечено с кадифе и само се усмихна. Ако се съди по отвращението, с което я гледаше, сигурно беше много ядосан. Тя само вдигна рамене.
— Аз съм отгледан в ранчо, Деймиан. Много нощи съм прекарал на открито, до огъня.
Това бяха най-хубавите й спомени — там, край огъня, баща й учеше нея и братята й на всичко, което мислеше, че трябва да знаят. Но нямаше да каже на Деймиан, за него тя беше сираче. Беше казала, че няма име, все едно, че се беше отказала от родителите си. Нямаше да казва истинското си име, не и докато баща й я търси…
— Значи освен да преследваш престъпници, знаеш как да работиш и в ранчо? — прекъсна мислите й Деймиан.
— Да, до най-малки подробности.
— Като те гледа човек, би казал, че това е най-съкровеното ти желание. Защо избра да бъдеш ловец на глави, не е ли опасно?
— Е, не е чак толкова опасно.
— Едва ли…
— А ти пазил ли си някога добитък, Деймиан? Когато стоиш срещу престъпник — ти си равен на него — и двамата сте въоръжени, но когато си с добитък, ти си сам срещу голямата сила на животните. Ако те нападне или те подгони разярен бик, единственият начин да се спасиш, е да се махнеш оттам, колкото можеш по-бързо.
— Но ако това е работата, която предпочиташ…
— Когато завърша това, което съм започнал, ще се върна в ранчото.
— Какво трябва да свършиш?
— Прекалено много питаш, Деймиан.
— Не повече от позволеното — усмихна се той. — Предстои ни да бъдем заедно още много време, не смяташ ли, че е по-добре да се опознаем?
— Единственото, което трябва да знаеш, е, че мога да си свърша работата. А сега защо не ми разкажеш за човека, когото преследваме?
Това, което Деймиан знаеше, не беше много, но като прибави данните, които му бяха казали детективите, образът на убиеца стана по-ясен. Всички, които го познаваха, бяха шокирани — старата му леля, работниците, съседите. Никой не можеше да повярва, че Хенри Карътърс беше присвоил пари от компанията, в която работи, а после беше убил, за да прикрие злоупотребите си. Понякога обстоятелствата променяха хората до неузнаваемост. Самата Кейси беше доказателство за това.
— Човек с такава външност като неговата е лесен за намиране — каза Кейси; когато Деймиан спря да говори. После добави: — Искам обаче когато го заловим, да чуя неговата версия.
Деймиан се навъси.
— След всичко, което чу, да не би да мислиш, че е невинен?!
— Не, нямам това предвид. Просто той е по-различен от хората, които съм залавял досега. Моите престъпници винаги имат очевидци, които да потвърдят престъплението. Дори и да трябва да ги убия, не бих се колебал.
— Но ти каза, че никого не си убивал.
— Да, така е, но може и да се случи. Винаги има изключения. Веднъж един мъж каза, че е видял със собствените си очи как Хорас Джонсън убива брат му. Очевидецът беше известен човек в града, а Джонсън — не, току-що се беше преселил там. Налепиха плакати „Търси се, жив или мъртъв“ с лика на Джонсън навсякъде. След като поговорих с майката стана ясно, че „очевидецът“ е истинският убиец. Проследих го, притиснах го и не след дълго съвестта започна да го гризе. Така той призна, че е убил собствения си брат.
— Удивително! Просто си спасил един невинен от вероятността да бъде застрелян от някой безскрупулен ловец на глави. Не знаех, че така перфектно си вършиш работата.
Кейси се изчерви. Не искаше да впечатли Деймиан, а просто да обоснове причината, поради която не можеше веднага да застреля когото и да било.
— Исках само да кажа защо трябва най-напред да изслушаме Карътърс.
— Двамата мъже, които е бил наел, не могат ли да бъдат свидетели?
— Наемните убийци никога не могат да бъдат свидетели, Деймиан, те са съучастници. Няма честни убийци. Освен това те може да са се договорили срещу определена сума да издадат името на Карътърс. Може точно заради това да е избягал.
— Ами откраднатите пари?
— Това не ни пречи да го разпитаме, когато го открием.
— Добре, а сега се успокой.
Дванадесета глава
Пътуването до Форт Уърт можеше да мине без произшествия, но по различни причини както Кейси, така и Деймиан усещаха, че късметът просто им беше изневерил. Само няколко часа преди границата на Тексас влакът почти излезе от релсите, но машинистът успя да спре навреме. Поради внезапното спиране повечето пътници паднаха от местата си. Кейси, която беше седнала в удобното кресло, също падна. Ядоса се, но веднага се обърна към Деймиан, за да види добре ли е той. После погледна през прозореца. Релсите не се виждаха, но към влака препускаха маскирани ездачи с насочени напред оръжия. Тя седна отново, оправи пончото си и каза на Деймиан: