След това се чу изстрел. Монетата беше все още между палеца и показалеца на Деймиан. А Кейси… За първи път Деймиан видя на лицето на Хлапето изписано поражение…
Той се беше обзаложил и загубил. Не беше очаквал такъв изход. Докато мъжете поздравяваха брадатия за успеха, Кейси се втурна навън. Беше объркана. Деймиан не беше сигурен, но като че ли видя сълзи в очите й.
— Сега той няма да си скрие коня, нали го спечелих? — попита брадатият.
— Съмнявам се — каза Деймиан, загледан във летящата врата. — Той държи на думата си, въпреки че е млад.
Четиринадесета глава
Деймиан не тръгна веднага след Хлапето. Ако искаше да си поплаче, той нямаше да му пречи. Затова реши да вземе няколко бутилки от бара и след това тръгна към хотела. Може би ако го беше послушал, нямаше да се стигне дотук, но както и във влака, момчето обичаше да взима решение прибързано и не обмисляше последиците. Когато Деймиан стреля през прозореца, момчето сигурно си беше помислило, че е стрелял просто така, от гняв, но той беше ранил всеки един от крадците, въпреки че се отдалечаваха от влака. Ако нямаха в бандата си лекар, доста щяха да се затруднят, докато се оправят; ако пък се появят в града, ще създадат работа на властите.
Кейси беше в стаята, до прозореца. Гледаше тъжно Стария Сам и не можеше да си прости загубата му. Деймиан реши да каже, че не винаги самоувереността е добър съветник, но после се отказа. Хлапето се чувстваше достатъчно зле и без неговите забележки. Изглежда не го беше чул да влиза. Деймиан се изкашля, за да привлече вниманието му и каза:
— Стига си хленчил, взех.
Едва успя да изрече тези думи и Хлапето се нахвърли върху него:
— Защо ми позволи да го направя? Защо? Не съм се разделял със Стария Сам от дванадесетгодишна възраст! Аз го отгледах. Той е моето семейство, разбираш ли?
Деймиан буквално онемя. За първи път виждаше момчето толкова развълнувано, винаги досега беше сдържало чувствата си. Опомни се бързо, трябваше да се защити:
— Чакай малко, не можеш да ме виниш…
— Не мога ли?
— Разбира се, че не можеш. Аз ли предложих да заложиш коня си?! Въобще не бях съгласен с поведението ти още от самото начало.
Деймиан се опита да овладее гнева си — беше му трудно, толкова много ярост се беше насъбрала в сърцето му. Имаше усещането, че Стария Сам означава всичко за Кейси, а не само средство за предвижване. Ако не беше така, момчето едва ли щеше да бъде толкова тъжно.
Деймиан спря да говори и се замисли. Изглежда мълчанието му подразни Кейси още повече:
— Нямаше да се случи, ако не бях тук. А нямаше да бъда тук, ако…
— Не беше длъжен да приемаш предложението ми!
— Добре, защото се отказвам!
Деймиан не очакваше такъв отговор. Мислеше си, че Хлапето има поне малко достойнство, а то се отказа още при първата си несполука. Деймиан поклати глава и каза с разочарование:
— Виждал съм и други да избухват от гняв, но ти печелиш първенството, Хлапе!
— Как смееш…
— Млъкни, Кейси! Ако не беше се нахвърлил върху мене, щях да се опитам да ти върна коня.
— Наистина ли?
Изражението на лицето й изведнъж се промени, почти грейна, но после стана червено. Какво толкова беше казал?! Деймиан отстъпи назад, като че ли искаше да се отдалечи от думите, които току-що беше изрекъл.
— Господи, не! Съжалявам, Кейси! — каза той.
— Прекалено късно… Но аз съжалявам, Деймиан! Позволи ми да ти обясня… Не бях ядосан на теб, а на себе си. Не съм привърженик на глупавите и необмислени постъпки, а в онази кръчма направих точно това.
— Съгласен съм, просто не трябваше да се обзалагаш!
— Не, нямам предвид това — прекъсна го Кейси. — Залогът беше добър.
— За какво говориш, по дяволите? — намръщи се отново Деймиан.
— Трябваше да държиш монетата за ръба, а тя беше толкова малка. Трябваше да се вгледам в пръстите ти внимателно, а аз не исках.
— Да не би да твърдиш, че нарочно не си улучил? — не можеше да повярва на ушите си Деймиан.
— Не, не беше това целта ми. Разстоянието не беше голямо.
Чак сега Деймиан се разсмя от душа. Дали Хлапето просто искаше да се извини, задето го беше обидило?! Да не би да смяташе думите си за извинение?! Защо тогава каза, че е загубил коня си по негова вина?!
— Освен това нямам предвид наистина да се откажа, поне докато не свърша това, за което съм дал дума. Първо трябва да събера мислите си. Ще изпълня обещанието си каквото и да ми коства, ако все още държиш на мен.
Трябваше да минат няколко минути, за да може Деймиан да осъзнае всичко онова, което току-що беше чул. После обяви: