Деветнадесета глава
На следващия ден спряха веднага, щом намериха вода, Деймиан отиде на лов. Кейси реши да се изкъпе, да измие косата си. Стараеше да не мисли какви чувства я вълнуват, но банята й беше необходима. Нямаше никакво значение как изглежда.
Докато си сушеше косата, изневиделица се появи Лола Милър. Отначало Кейси се изплаши и гледаше втренчено, като че ли не вярваше на очите си. Беше необичайно да се появи който и да било.
Лола беше много красива жена. Русата й коса беше скрита под модерна шапчица, големите сини очи искряха на светлината. Снежнобялата кожа беше почти прозрачна. Имаше едър бюст, нежна талия, величествена осанка. Цялата беше облечена в дантела. Наистина имаше голям бюст… Как може толкова нежна и дребна жена да има такъв едър бюст? Нямаше ли да се счупи кръстчето й от тежестта? Нямаше ли да се приведе гърбът й? Изглежда не й пречеше, защото беше гордо изправена.
— Благодаря ти, господи! — беше първото нещо, което новодошлата каза, задъхвайки се. — Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Не знам какво щях да правя, ако бях останала да нощувам сама в тази пустош.
Дали беше искрена… Кейси се съмняваше, но щеше да бъде неучтиво от нейна страна да не каже:
— Чувствай се добре дошла!
— Колко учтиво от твоя страна! — каза жената и протегна ръка. — Лола Милър от Чикаго. А ти?
Пръстите й бяха дълги и фини. Вероятно Лола очакваше да й целуне ръка, но Кейси ги погледна за миг и наведе глава надолу. После каза, без да я погледне:
— Кейси.
— Може ли да седна тук? — попита Лола и посочи седлото на Стария Сам, което беше близо до огъня. Още преди Кейси да й отговори, тя вече беше седнала. След това въздъхна дълбоко и продължи:
— Отвратително пътуване! Дяволски отвратително, а ме увериха, че ще стигна Форт Уърт без проблеми.
Тъй като Лола гледаше вторачено към Кейси, тя реши да я попита:
— Натам ли пътувате?
— Да, за погребението на стария ми чичо. Прислужницата ме изостави в Сейнт Луис. Представяш ли си? Влакът не тръгна, отмениха пътуването заради ремонт на релсите. Надявах се да стигна Форт Уърт преди деня на погребението, защото трябва да присъствам на отварянето на завещанието — аз съм единствената наследница, но сега едва ли въобще ще отида…
— Да не сте решили да вървите пеша до Форт Уърт?
— Колко забавно? — засмя се Лола и премигна няколко пъти; — Разбира се, че не. Един господин пътуваше със съпругата си и ми предложиха да се кача в дилижанса им. Бяха толкова учтиви! Така си мислех отначало. А после те взеха, че ме изоставиха…
— Как така ви изоставиха?
— Просто така. Не можах да повярвам на очите си! Спряхме да обядваме и аз отидох да… Да отделя няколко минути за себе си… Но когато се върнах, дилижансът вече се отдалечаваше. Чаках известно време, надявах се да се върнат за мене, но нито те, нито някой друг мина. Тръгнах на юг, но изгубих пътя, релсите на едно място свършиха и тогава се изгубих.
За човек, който цял ден се е скитал, за да намери верния път, тя изглеждаше прекалено чиста. Може би беше от хората, които непрекъснато се пазят да не се изцапат. Сигурно затова поиска да седне на седлото, а не на земята.
— Предполагам, че са взели всичките ви неща? — каза Кейси.
— Имах няколко бижута, доста скъпи, бяха в куфара ми заедно с парите. — Лола отново въздъхна. — Мислиш ли, че са ми предложили да ме вземат само за да ме оберат?
— Така излиза.
— Но мен никога не са ме ограбвали!
Кейси се въздържа да не се изсмее. Дамата вероятно смяташе, че красотата й ще я пази от всичко и всички.
— Крадците не обръщат внимание кого ограбват, а какво взимат, мис Милър.
— Тогава този господин трябва да е бил сляп! — настояваше Лола.
— А може и да се е престорил на господин, за да спечели доверието ви. Засега не можете нищо повече да направите, освен да съобщите на властите.
Дамата отново въздъхна:
— Зная, но първо трябва да стигна Форт Уърт до края на седмицата. Вие да не би също да отивате на юг?
Много й се искаше да каже „Не“, но единственото, което успя да скрие, беше да не споменава името на града, в който отиваха:
— Ние трябва да спрем в следващия град, който е на юг от тук.
— Ние? Ще ме вземете ли?
— Имам предвид моя приятел и аз. Той отиде да улови нещо за вечеря. Разбира се, че ще ви вземем до следващия град.
Разговорът продължи, но Лола говореше през повечето време. От това, което разказа, стана ясно, че е двадесет и две годишна и живее в Чикаго с безотговорния си брат. Около осем пъти й предлагали брак, но тя все отказвала в последния момент. Не била сигурна защо я искали за съпруга — дали защото е прекалено красива или защото истински я обичат.