Качиха се веднага на влака. Кейси още се чувстваше замаяна.
— Всичко, което току-що се случи, не беше наистина, нали? — попита Деймиан.
— Ако имаш предвид, че вече сме обвързани, страхувам се, че е самата истина.
— Е, поне не законно.
— Напълно законно. Като съдия той има правото да бракосъчетава.
— Но не и по този начин, Кейси! Обикновено младоженците също имат възможност да кажат няколко думи — дали са съгласни или не.
Деймиан беше саркастичен, но на Кейси не й беше до обиди.
— Понякога става и по този начин. Просто той беше в лошо настроение, а и ние определено го дразнехме.
— Ти защо се съгласи?
— Няма причина за безпокойство, Деймиан. Нищо сериозно не се е случило.
— Не съм съгласен, че бракът е нищо.
— Не, нямам това предвид, просто можем да отменим брака си по-лесно. Всъщност достатъчно е да отидем при друг съдия и да обясним случилото се. Бъди сигурен, че по-скоро ще открием съдия, отколкото Карътърс. Хайде да се махаме по-бързо от този град, преди да ни се е случило още нещо.
Деймиан беше напълно съгласен с нея. Прибраха конете. Влакът изсвири. Щеше да тръгне всеки момент.
Изведнъж видяха пристава да тича към тях. Носеше оръжието на Кейси. Странно, дори не беше забелязала, че е минала през града полуоблечена и без оръжие. Приставът държеше някакви листа, които те трябваше да подпишат. Отнасяше се за брака им. Кейси се възпротиви:
— А какво ще стане, ако откажем да подпишем?
— Трябва да ви върна обратно в съда.
Оръжието й вече си беше на мястото. От нея зависеше дали да се съгласи да подпишат или да застреля пристава. Деймиан разбра по очите й какво се готвеше да направи и каза:
— Ние вече решихме, че това не означава нищо за нас, така че просто подпиши, Кейси.
Дано беше прав, помисли си Кейси. Тъй като Деймиан изрече името й на глас, тя се подписа „Кейси Смит“, а той „Деймиан Джонс“.
Поне имаха нещо, заради което да се смеят и двамата. Влакът пое и адът, който бяха преживели, остана зад тях.
Двадесет и пета глава
Кейси знаеше, че документът няма стойност, поне така бяха решили двамата с Деймиан, но въпреки това се ядосваше. Случилото се имаше и хубава страна. Но Деймиан не беше на същото мнение. Във всеки град разпитваше за съдия, ако нямаше, питаше къде най-близо могат да намерят.
На Кейси не й хареса начинът, по който стана всичко — нямаше въпроси към тях, нито ги изчакваха да отговорят, нито пък дадоха обещание за вярност. Ето защо мислите й бяха непрекъснато обсебени от сцената в съда. Фактът си беше факт. Сега можеше да прави любов с Деймиан, без да страда от чувство за вина. Щеше ли да му каже какво мисли?! А съдията, вонящ на ром, го реши, без дори да ги попита. Така беше. Но сега всичко беше по-различно. Имаше разрешението да мисли за това. Дори да говори, ако можеше… Какъв ли беше Деймиан като мъж?!
Когато стигнаха Сандерсън, пред нея се появи още един проблем. Баща й беше там. Видя го да влиза в един ресторант. Дали беше той? Лицето му не се виждаше, пък и всички носеха дрехи като неговите… Възможно ли е да я беше следвал до тук на кон, освен ако не беше пътувал със същия влак?! Но във влака го нямаше! Имаше много коне в товарния вагон, но неговия го нямаше. Ако беше там, Кейси щеше да го познае.
Същия ден по-късно научиха, че само на два дни път, северно от линията „Южен Пасифик“, от една година съществуваше нов град. Не беше свързан с железницата, но Калтърс се разрастваше бързо и в най-скоро време това щеше да стане. Имаше собствено училище, три църкви, управляваше се от кмет. Именно тази част от информацията накара Кейси и Деймиан да тръгнат веднага. Името на града много приличаше на името на Карътърс.
Единственото нещо, което безпокоеше Кейси, беше присъствието на баща й в града. Не искаше да се показва, за да не го срещне, затова решиха да тръгнат призори.
Яздеха бавно, денят още не беше настъпил. Изведнъж Деймиан каза:
— Знаеш ли, Кейси, от нашия „брак“ имаш полза само ти. Говоря сериозно.
Кейси не обърна особено внимание на думите му. Следваше пътя, тъй като лесно можеха да се отклонят, без да забележат. Слънчевата светлина едва се процеждаше през тъмнината.
— Лично аз нямам никаква полза — продължи Деймиан.
Гласът му беше толкова тъжен, че Кейси не се стърпя и попита:
— И каква полза имам аз?
— Не разбираш ли, като омъжена баща ти не може да те накара да се върнеш вкъщи или където и да било без мое съгласие. Съпружеските задължения го изискват.