— Какво?
— Да вървим да се позабавляваме — добави съвсем сериозно тя.
Никакъв намек за близост нямаше в думите й.
Деймиан се наведе към нея, бързо я целуна по бузата и каза, докато тя все още го гледаше слисана:
— Това наричам аз забавление.
Кейси се намръщи, грабна пончото си, но вече се беше изчервила и не можа да прикрие смущението си. Обърна се назад, погледна към банята, после като че ли разбра какво трябва да направи и каза със сериозен глас:
— Е, време е да приключим това, заради което сме тук.
Двадесет и седма глава
Барът на Барнет беше чист и подреден. Личеше си още от вратата. Масите бяха покрити с червена кожа, столовете тапицирани. Тезгяхът бе цяло произведение на изкуството: лицевата му част беше от дърво — резбовано и полирано, отгоре имаше мрамор. Стените бяха с тапети. На пода имаше килим, никъде не се виждаха плювалници, никой не викаше. Ако не знае, че е бар, човек би помислил, че е влязъл във фоайето на първокласен хотел или в модерен клуб.
Тази наредба впечатли Кейси. Дори се върна, за да види отново табелката и да се увери, че не са сбъркали. Не бяха, просто при Барнет всичко изглеждаше непознато. Сякаш беше направено от човек, дошъл специално, от Европа или от Далечния Изток. Тази мисъл я върна към действителността… Карътърс.
Седеше съвсем спокоен. Човек лесно можеше да го разпознае по дебелите стъкла на очилата му и бенката на бузата. Точно както го беше описал Деймиан. На масата му бяха още трима мъже. Други двама стояха и слушаха разговора им. Мъжете носеха модерни костюми. Бяха толкова заинтересувани от това, което се говореше, като че ли обсъждаха банков обир, а не политически въпроси. Приличаха на ловци, само дето нямаха оръжие.
Деймиан не забеляза нищо от това, което впечатли Кейси. Той беше видял Карътърс и това му стигаше. Стоеше и чакаше Хенри също да го забележи. Кейси също чакаше. Знаеше, че когато Хенри го забележи, силната изненада ще бъде достатъчно доказателство за вината му.
Всичко стана по съвсем различен и неочакван начин. Той — наистина ги забеляза, но нищо повече. И другите мъже ги огледаха — и пак нищо. Тогава Кейси се сети, че облеклото им не беше подходящо за заведението, може би затова той не ги позна. Но това не беше истинската причина. Всички ги оглеждаха с явно любопитство. Някой се провикна:
— Ей, това е частен бар, ако не сте членове, не можете да влизате. Ако пък търсите къде да пийнете, там отсреща е „Орловото гнездо“.
Никой не се шегуваше, но Кейси се ядоса. Дали да не извади револвера си и да им покаже, че могат да влизат където си поискат?! Поне докато си свършат работата.
— Арестуван си, Хенри — провикна се Деймиан. — Ще се предадеш ли доброволно или ще ми доставиш удоволствието да те застрелям още тук?
Не можеше да отрече решителността на Деймиан точно в този момент, въпреки че нямаше законното право да го извърши. Мъжете около него се разсмяха.
— Какво ще правиш, Джак, ще ги изхвърлиш ли?
— Не, почакайте, сигурно старият Хенинг е наредил да го арестуват, заради статията във вестника, в която го осмя — като че ли е излъгал.
Хенинг беше другият кандидат за кмет, но кой беше Джак?
— Чух ви да споменавате много имена, господин Карътърс, но не казахте Хенри!
Карътърс се усмихна и отговори:
— Да, някога ме наричаха Хенри, но то беше толкова отдавна, че сигурно са минали двадесет години, откакто никой не бърка името ми. Това е името на моя брат близнак, драги.
Джак погледна Деймиан и продължи:
— Изглежда направихте същата грешка, господине. А вие кой сте?
Деймиан се почувства неловко и каза:
— Деймиан Рътлидж, но нека да продължим. Вие и брат ви си приличате, защото сте еднолични близнаци, така ли?
— Да, за мое най-голямо съжаление.
— За съжаление?
Карътърс разтърси глава, като че ли искаше да прогони лошите спомени от себе си.
— Нямам нищо против брат си, въпреки че винаги съм го смятал за много мекушав, ако разбирате какво искам да кажа. Просто никога не съм искал да има някой, който да се представя за мен, само защото външно си приличаме. Затова напуснах Ню Йорк и семейството си веднага, след като почувствах, че съм достатъчно възмъжал, за да се грижа сам за себе си. Никога не се оплаквах и до ден днешен не съжалявам. Поддържам връзка с Хенри от време на време, но винаги той се обажда, аз лично не се впечатлявам от отсъствието му.
— И кога за последен път ви се обади?
— Всъщност тази година ме потърси няколко пъти. Миналата пролет дори искаше да ми гостува. Не съм си и помислял дори, че ще напусне Ню Йорк и ще изостави службата си. Той е счетоводител.