Чак когато чу изстрелите, Деймиан осъзна грешката си. Кочияшът пришпори конете. Опитваше се да избяга от нападателите — глупаво решение, като се има предвид колко стар беше дилижансът и колко трудно се движеше. Изведнъж излязоха от пътя. Изстрелите се чуваха все по-близо. Деймиан така и не разбра откъде се появиха, но миля след миля скоростта се увеличаваше, очертанията наоколо ставаха все по-неясни, докато колелата попаднаха в един ров и дилижансът се преобърна. Деймиан политна напред към вратата и главата му се удари в металната дръжка. Това бе последното нещо, което запомни. Пред очите му потъмня и Деймиан загуби съзнание…
Събуди се след няколко часа, вероятно от дъжда, който барабанеше по покрива на дилижанса. Беше нощ. Опита да се измъкне навън и чак тогава осъзна, че е съвсем сам. Не знаеше дори къде се намира. Конете ги нямаше. Бяха откраднати или бяха избягали. Кочияшът също го нямаше — вероятно го бяха улучили и бе паднал някъде по пътя… Ако нападателите не го бяха пленили, сигурно бе оцелял и търсеше помощ. Нямаше как да разбере какво беше станало с него. Искаше да събере нещата си, пръснати наоколо след сблъсъка, за да ги сложи в пътната чанта. Докато ги търсеше, дъждът изми полепналата кръв от раната на главата му. Останалата част от злополучната нощ прекара вътре в дилижанса. Там поне бе на сухо. За нещастие се събуди чак по обяд — не можеше да използва изгрева на слънцето, за да се ориентира накъде да тръгне. Дъждът бе измил следите по пътя през нощта. Часовникът му го нямаше, парите от джобовете и чантата също, но онези, които бе скрил в подплатата на сакото бяха там. Това беше единственото хубаво нещо досега. Отстрани на вратата намери манерка с вода, която реши да вземе със себе си. Под седалката имаше стара окъсана дреха, цялата в прах — щеше да му послужи, ако до падането на нощта не намери подслон. Тръгна натам, накъдето мислеше, че е юг — в тази посока бе пътувал с дилижанса. Надяваше се пътят, който лъкатушеше, да го отведе до най-близкия град, въпреки че той можеше да се намира далече на изток или на запад. Възможно беше също да мине покрай него, без дори да знае, че е точно там. Трябваше му късмет, за да открие верния път…
До края на първия ден оставаше малко, а Деймиан дори и не се надяваше да си намери храна. Поне да имаше оръжие, за да хване някакъв дивеч. През целия си живот беше живял единствено в град, никога не си беше и помислял дори, че ще му се наложи сам да си търси прехрана.
По пътя намери малко изворче, където изми кръвта по косата, почисти и дрехите си, които бяха все още влажни от дъжда. Реши да прекара нощта там, до изворчето. Заспа гладен, но поне жажда не го мъчеше. През втория ден болката, която пулсираше от раната на главата му, утихна. Но цялото тяло го болеше. От чантата по дланите му бяха станали мазоли, а краката му бяха в пришки. Обувките му — обикновени, градски — бяха твърде неудобни за продължително ходене. Болката в ходилата се усилваше, а тази на главата ставаше по-поносима. Най-лошото обаче беше, че към края на втория ден Деймиан изпи и последната капка вода…
Невероятно! В далечината се виждаше огън! Едва вървеше, силите му бяха изчерпани. Всеки момент щеше да се строполи на земята, затова отначало помисли, че е мираж. Твърде далече се виждаше този огън. Вместо да се приближава, Деймиан като че ли още повече се отдалечаваше от него. Скоро обаче огънят стана толкова голям, че можеше да се види ясно, дори миризмата на кафе и печено месо ставаше по-осезаема. Стомахът му се разбунтува. Беше почти стигнал до огъня, оставаха му само двадесет фута. Изведнъж усети студенината на метал, опрян във врата му. Нещо щракна, приличаше на зареждане на оръжие за стрелба. Нито беше чул, нито беше видял някой да приближава, но това, което стана, го накара да замръзне.
— Не знаеш ли, че влизането в чужда собственост е забранено?