Трябваше да го удари още веднъж, докато беше на земята, но доблестта не му позволи. Точно това беше грешката му. Елрой стана и веднага започна да го удря. Юмручният бой като че ли беше неговата най-голяма сила, а Деймиан имаше чувството, че атаката му няма край. Успя да го удари в ребрата, чу се изпукването им и за миг Елрой загуби въздух. Силата на удара на лявата ръка намаля, а може би просто този удар не беше достатъчно силен…
След няколко минути Елрой отново падна на пода. Този път Деймиан реши да не се ръководи от принципността и доблестта, стъпи с крак върху гръдния му кош и каза:
— Или ще ми кажеш имената, или ще напъхам крака си между счупените ти ребра! Елрой се примири.
Тридесет и пета глава
Деймиан пристигна във фермата на Бъки Алкот на другия ден следобед. Искаше да го открие колкото се може по-бързо, затова почти не спа. Къщата беше на около миля от града, поне така каза Бенчър.
Алкот сигурно щеше да го познае, въпреки синините и подутините от боя с Бенчър, но това не го интересуваше въобще.
От единия комин излизаше дим — знак, че Алкот си беше вкъщи. Деймиан слезе от коня и почука на вратата. Беше се приготвил за стрелба — за всеки случай, само ако Алкот го принуди. Трябваше му жив.
Вратата се отвори — мъжът не беше въоръжен. Беше на средна възраст, но много висок и слаб. Имаше светлокестенява коса и кафяви очи. Краката му бяха толкова криви, че сигурно цял живот непрекъснато е бил на кон.
Той не позна Деймиан. Сигурно готвеше, защото беше с готварска престилка и изтръска ръцете си от брашното. Но забеляза веднага оръжието и каза:
— Да чукаш на вратата на някой с оръжие е проява на лошо възпитание, господине. Създава лошо впечатление.
— Не и в този случай. Бъки Алкот? — попита Деймиан само за да се увери.
Бъки кимна. Смръщи вежди и попита:
— Познаваме ли се?
— След като се опита да ме убиеш преди няколко дни, мисля, че ме познаваш. Сега ми кажи какво стана с хлапето.
— Какво? Някой те е заблудил. Нямам представа…
Деймиан го блъсна в гърдите и мъжът падна назад. После го вдигна и заедно влязоха вътре.
— Кокалчетата още ме болят от боя вчера с Елрой Бенчър, много удари трябваше да получи, докато ми даде адреса и името ти. Наистина нямам желание да направя същото и теб, но ако настояваш, ще се пробвам!
— Чакай! — Бъки вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не познавам никакъв Елрой Бенчър. Който и да е той, само те е заблудил. Казал е това, което си искал да чуеш, само и само да го оставиш на мира. Нека помислим малко: защо да ти казва истината само защото си го понатупал? Едва ли!
Беше толкова логично, че Деймиан се замисли. Дали пък Елрой Бенчър не го беше излъгал?! Пък и кой наемен убиец ще готви като жена?
Безспорно този мъж беше истински фермер. Докато яздеше на идване, Деймиан мина покрай свинарника, наблизо беше кокошарникът, а отзад бяха конюшните с красиви породисти коне. Ето това се казва ферма! А Елрой Бенчър, мързелив и глупав, можеше да лъже колкото си иска, само и само да не му счупи и другите ребра.
Деймиан отстъпи. Ако наистина беше заблуден, какво можеше да очаква от този мъж? Тъкмо щеше да се извини и да тръгне обратно, когато погледна към пода и видя парче от дънки, затиснато под скарата, цялата в кръв.
Дънките на Кейси…
Веднага вдигна пушката си и я опря в главата на Бъки. Беше толкова вбесен, че едва се сдържа да не го застреля.
— Това са нейните дрехи, ей там под скарата, даже не си забелязал, че огънят не ги е изгорил! — викна срещу него Деймиан. Алкот вече трепереше от страх. — Имаш пет секунди, за да ми кажеш защо си свалил дрехите й. Ще ми кажеш къде е, иначе ще те оставя тук да изгниеш и окото ми няма да мигне! Едно…
— Чакай! Чакай! Добре, предавам се! Не ми е за първи път да не довършвам докрай работата, за която са ми платили. Освен това загубих двамата си най-добри приятели и ще трябва да върна мръсните пари.
— Две…
— Не съм й свалял дрехите! Проклет огън! За какъв ме мислиш?!
— Три…
— Ще спреш ли най-после? Ще ти кажа къде е — исках да й помогна, не съм искал да я убивам, и без това не бях съгласен с тази сделка. Не знаех, че е жена, жени не убивам.
Деймиан още не беше свалил пушката си.
— И как така разбра, че е жена? Тя не е от приказливите.
— Точно тя ми каза. Беше изненадана, че я наричам момче. Това направо я вбеси…
— Пак лъжеш!
— Не, истината ти казвам! Простреляна е в главата — раната не е голяма, но изглежда от нея е загубила паметта си. Не си спомняше нищо за себе си, предполагам, че заради това не можеше да се примири да я наричам момче.
Едва тогава Деймиан въздъхна. Предположението му се потвърди. Свали пушката си и каза: