— Наистина ли е загубила паметта си?
Бъки кимна.
— Тя самата беше много изненадана. Неразбираемо, нали? Мисля, че ако забравя името си, ще полудея!
— Каза, че си й помогнал. Как?
— Исках да говоря с нея да се махне от тук. Затова я доведох в къщата си. После разбрах, че не си спомня защо е ранена, намерих чисти дрехи, помогнах й да изчисти кръвта от лицето си и я качих на влака обратно на изток.
— Какво?! — Деймиан не вярваше на ушите си. — Защо, по дяволите?!
— Защото тук е в опасност и защото искаше да разбере коя е.
— И как ще открие коя е, като е в проклетия влак. С кого ще разговаря?
— Успокой се, не я изпратих, без да я упътя. На седлото й пишеше „К. С.“ — Това е най-голямото ранчо в Източен Тексас. Може и да намери някой, който да я познава или пък да знае коня й — породисто животно.
Добре, че този беше поне умен, но все пак…
— А не ти ли мина през ума, че мога и аз да свърша всичко това?
— Нямах и представа, че си жив, толкова хора имаше по следите ти. Пък и защо трябваше тази дама да остане в гнездото на осите, към които принадлежа. И ти също?! Затова я изпратих далече оттук с надеждата да си върне паметта и никога повече да не се появява тук.
Деймиан отново въздъхна. Нямаше какво повече да го разпитва — той беше направил достатъчно за нея, въпреки че не знаеше, че именно баща й беше дал коня. Тя едва ли помнеше това. Не беше нужно да знае откъде баща й беше купил животното и колко притежатели беше сменило преди това.
Вече знаеше къде е. Единственото, което можеше да направи, беше да я последва…
Тридесет и шеста глава
Деймиан не можеше да реши с какво най-напред да се захване — дали да намери Кейси или да приключи с Карътърс. Карътърс беше по-близо — само на един ден път разстояние. Не знаеше колко време ще му трябва, докато стигне при Кейси.
Какво ли щеше да стане с нея, когато стигне Уако? Дали щеше да открие някой, който да й помогне? Или щеше да се върне назад, за да си отговори на всички въпроси, които я вълнуваха?
Докато се чудеше какво да прави, разписанието на влака определи решението му — можеше да тръгне едва след четири дни от Сандерсън. Дотогава трябваше да приключи с Карътърс. Дори щеше да му остане време за малко сън, преди да се върне в Калтърс.
Ако беше тръгнал веднага, щеше да пристигне навреме и да предотврати престрелката, на която впоследствие стана свидетел…
Не беше добра идея да влезе в бара на Барнет с дрехите, с които беше, затова Кейси изчака Джак и бандата му да напуснат бара, за да отидат да обядват в отсрещния ресторант.
Няколко минути по-късно тя влезе и седна на масата в съседство с тяхната. Само двама мъже се загледаха в нея — единият бързо отмести поглед, а другият искаше да й покаже интереса си от мъжка гледна точка. Всички бяха заети с осмиването на един дебелак, който беше с разбит нос и в много окаяно състояние.
Този трябваше да е Елрой Бенчър, дето разчиташе винаги на теглото си. Видът му обаче беше необясним. Все едно че кон беше паднал отгоре му. Не можеше да си представи кой би могъл да му надвие на силата: или трябваше да е огромен като него, или…
Думите, които чу, й дадоха отговор.
— Добре го подредих. Сега не е толкова хубав, колкото беше. Ако не бях паднал и не си бях счупил ребрата, щях да му дам да разбере…
Дали не говореха за Деймиан?
След като влакът, на който я беше качил Бъки, спря, тя веднага слезе и се върна в градчето. Надяваше се Деймиан също да бъде тук. Учителката я увери, че се е върнал. Слава на Господа! Сега вече знаеше, че не е убит. Знаеше също, че ще се върне, а междувременно тя ще разбере какво още готви Карътърс. Беше решила да го опознае по-отблизо. Като жена.
Беше благодарна на учителката Лариса, задето й помогна да си намери подходящи и модерни дрехи. Не беше по вкуса й да се облича в дантели, но само така щеше да бъде коренно различна от хлапето, което всички познаваха.
Няколко минути по-късно улови погледа на Карътърс и му се усмихна. Но това не беше достатъчно. Явно не си падаше по жените — все пак беше нисък й съвсем незабележителен. Но след още една бегла усмивка, той дойде и се представи.
— Не сте от нашия малък град. Оттук минавате сигурно, нали?
Тя кимна. Не й хареса, че всички ги наблюдаваха — можеше някой да открие приликата й с Хлапето на Деймиан.
— Изглеждате ми много позната. Да не би да сме се срещали и преди? — попита Джак, докато се мъчеше да си спомни.
— Възможно е, аз непрекъснато пътувам. А вие?
— Много.
— Наскоро бях в Сандерсън и Форт Уърт. Посетих и Уако, много красив град.