— Вече два дни скитам, без да зная накъде — уморено отвърна Деймиан. — Освен това не знаех, че трябва да искам разрешение, когато моля за помощ.
Последва неловко мълчание. Деймиан се престраши и допълни:
— Не съм въоръжен.
Щракането, което се чу, беше от освобождаването на петлето.
— Извинете, сър, но тук трябва да внимавате.
Деймиан се обърна, за да види спасителя си — може пък той да му помогне, за да се върне отново в цивилизования свят. Изненада се, когато видя, че пред него стои момче — не много високо, с гладки бузи като на дете и яркочервена кърпа, вързана на врата. Момчето също гледаше втренчено Деймиан. Не беше повече от петнадесет или шестнадесетгодишно. Беше със сини дънки, с мокасини до коленете, вълнено кафяво-черно пончо и тъмносиня риза. Някъде под дрехите му беше кобурът. Имаше същата широкопола шапка, каквито носеха почти всички мъже от щата Мисури. Неговата покриваше черната му коса, дълга до раменете. Очите му бяха големи, светлокафяви, почти котешки, но неподходящи за момче. Подхождаха повече на момиче, отколкото на него. Деймиан се престраши и наруши мълчанието:
— Нали не съм попаднал в някой индиански резерват? — попита той, имайки предвид пончото и мокасините на момчето.
— Не, той е на север оттук, не много далече. Защо? Какво те кара да мислиш така?
— Помислих те за индианец.
Деймиан не беше сигурен, но като че ли на лицето му се изписа разочарование.
— Приличам ли ти на индианец?
— Не знам. Все още не съм виждал — побърза да си признае Деймиан.
— По нищо не личи, че пристигаш току-що.
— Така ли?
За миг момчето го погледна безучастно, но после силно се разсмя. Смееше се от сърце. Деймиан беше убеден, че каквато и причина да имаше, то тя беше в негова полза — трябваше да се засмее и той. Конното препускане миналия ден и последвалото преобръщане на дилижанса му бяха отнели възможността да има дори шапка на главата си. Всичко, което притежаваше, беше на него. Въпреки че успя да изчисти костюма си от калта, сега беше целият покрит с прах и бодли. Изглеждаше още по-ужасно, отколкото всъщност се чувстваше, но не беше загубил чувството си за хумор. Говореше открито, без да обръща внимание на какво точно се смее момчето. Искаше да бъде разбран правилно.
— Деймиан Рътлидж Ш., имам удоволствието да ви се представя.
Момчето погледна към ръката му, но не протегна своята.
— Вие трима ли сте?
След това извинително махва с ръка. Изглежда реши, че въпросът не беше от най-остроумните и добави усмихнато:
— Няма значение. Храната е топла и ти си добре дошъл в моя лагер тази нощ, тоест можеш да хапнеш с мен.
Лицето на Деймиан грейна. Колкото повече се приближаваше до огъня, толкова по-силна беше миризмата на вкусно приготвена храна, а стомахът му продължаваше да го подсеща откога не бе ял. Не беше подходящо да се обижда сега, когато му предлагаха храна. Имаше още въпроси към момчето, но най-напред искаше да се нахрани и затова тръгна веднага след него. Когато наближиха, видя, че огньовете са два — един голям, който осветяваше цялото място, и един малък, пригоден за готвене. Имаше изкопана яма, оградена с камъни, които да предпазват огъня от вятъра, за да не изгасне. Върху жарава, над която беше скарата за месо, бяха наредени тънки клонки — така нямаше опасност мръвката да изгори, докато се пече. В единия край беше каната с кафето, на другия — метална кутия с току-що приготвени бисквити и консерва със зрял боб, който вреше. За Деймиан това беше истинско пиршество.
— Какво е месото? — попита той, докато взимаше чинията си.
— Дива патица. От прерията.
Тези птици не бяха от най-големите, но затова пък бяха две и едната вече беше сервирана в неговата чиния заедно с половината боб и три бисквити. Деймиан толкова бързо се нахвърли върху храната, че едва когато свърши, забеляза, че чинията е само една, а момчето си взимаше месо направо от скарата. Тъкмо щеше да се извини, когато домакинът каза:
— Не бъди глупав. Чиниите са излишен лукс тук. Освен това по-надолу има река, където да се измием.
— Вода! Божествено! Сигурно обаче нямаш сапун.
— Е, не такъв, какъвто би ти подхождал — замисли се момчето, но после продължи. — Можеш обаче да използваш тинята от дъното на реката, както правят всички местни момчета — ще си направиш истинска баня и ще измиеш цялата мръсотия от тебе.
Колко примитивно, помисли си Деймиан. Въобще всичко беше примитивно, особено лагерът на открито, но храната беше на ниво и той беше благодарен.
— Благодаря ти, че подели вечерята си с мен. Едва ли щях да издържа дълго без храна.
Този път и двамата се усмихнаха, но почти незабележимо. Деймиан дори не бе сигурен усмивка ли беше или не.