— По-опасен от другите престъпници?
— Той самият не, но беше наел хора да го пазят. Всичките — известни бандити, дето окото им няма да мигне, докато убиват. Настигнах ги някъде около Сандерсън — бяха тръгнали посред нощ. Тогава попаднаха в клопка…
— Какво?
— Успокой се, Котешко око!… Тя има бързи ръце и всъщност това я спаси. Като си помисля, сега ми става смешно, но тогава хич не ми беше до смях. Отвсякъде свистяха куршуми. Мислех, че това ще бъде краят й. Исках да я измъкна, колкото се може по-бързо, и да я върна вкъщи.
— И какво толкова смешно си видял, когато дъщеря ни е била в центъра на престрелката?
— Ами ако можеше само да видиш как изглеждаше, щеше и ти да се разсмееш… Иначе градът изглеждаше видимо спокоен, поне на пръв поглед. Кейси беше по средата на улицата, облечена в разкошна рокля, каквато никога досега не е носила, с колан пищови на хълбока и стреляше…
— И казваш, че е било смешно?
— Спри, моля те да ме гледаш така — нали ти казах, че е жива и здрава, и че се връща у дома?
Къртни наведе глава и отмести погледа си от него, не можеше да спре ужаса, който я обземаше някъде дълбоко в душата й.
— Може и да е било смешно, но аз не съм била там, за да го видя. Сега ми кажи, защо не я върна веднага вкъщи?
— Защото конят ми си счупи крака.
— И какво общо има конят ти? Нали сте били в един и същи град?
Шандос се намръщи, като че ли му беше трудно да преодолее спомена, който го връщаше назад.
— Онези копелета я увериха, че надпреварата в стрелба ще бъде честна. Тогава се включих и аз, без да ме забележат — тя успя да се прикрие. Онова конте от Изтока се появи по същото време — не знам защо се бяха разделили… Нещо беше станало в Сандерсън, но не знам какво. Както и да е, куршуми се сипеха от двете страни на улицата и докато се усетя, бандитите се бяха скрили, вече. После се срещнаха в конюшнята извън града, там Кейси беше пленена и поеха на юг.
— Все още не разбирам с какво ти е попречил конят.
— Лошото дойде по-късно. Тръгнах след нея. Рътлидж яздеше пред мен.
— Онзи от Изтока? И кога конят ти си нарани крака?
Шандос кимна.
— Следите водеха на юг към Сандерсън, но явно се бяха отклонили. Все пак успях да открия дирите им — бяха тръгнали на запад. И Рътлидж не го забеляза веднага — изостана след мен. Тогава конят ми си счупи крака. Бях решил да сваля него от коня му и да му го взема, но той мина като стрела покрай мен и не успях. Мисля, че не ме видя дори. Бях на около пет мили от града и трябваше да си потърся друг кон… Когато се върнах, видях Кейси и контето да яздят обратно към селището. Бяха пленили престъпниците.
— Значи той я е спасил?
Шандос въздъхна.
— Едва ли, тя имаше всичко необходимо под ръка, за да се справи сама. Единият от бандитите беше мъртъв, и другите двама бяха овързани като коледни подаръци.
— Когато се върне, ще ни разкаже всичко. Мислиш ли, че те е видяла?
— Не знам, ще разберем, като си дойде. Важното е, че свърши. А ти се опитай да разбереш, какво толкова я измъчва, та се връща нещастна вкъщи.
Четиридесет и четвърта глава
Кейси се спря на хълма и погледна към ранчото „Бар М“. Искаше да помисли. Дали си заслужаваше всичко случило се досега?! Много от чертите на характера й бяха като на баща й и дядо й — беше горделива, твърдоглава, имаше същия инат, смяташе се винаги за права.
Искаше да запази ранчото, искаше да се грижи за него така, както се беше грижил Флетчър. Но дали щеше да стане друго, ако беше послушала баща си? Дали той щеше да й позволи да се самоунищожи! Сигурно не. Колко ли глупава му се е сторила, когато му каза, че само тя може да спаси ранчото? И откъде й беше дошло наум такова нещо? Сега виждаше, че през седемте месеца, откакто беше заминала, ранчото си беше на мястото, животът в него кипеше…
Какво да каже сега на родителите си? Как да им обясни защо беше избягала? Толкова много ги беше наранила?
Кейси пришпори Стария Сам и пое по пътя към дома си. Щеше да пристигне точно за вечеря.
Родителите й щяха да бъдат там. И двамата.
Стоеше в преддверието — мръсна, цялата покрита в прах. Чувстваше се чужда. Не можеше да подбере думите, които да им каже.
Толкова беше хубаво да си е вкъщи, толкова много й липсваха родителите й! Нуждаеше се от тях, от тяхната подкрепа… Тя все още принадлежеше към този дом, който й беше толкова скъп… Но имаше някаква друга причина за изнервеното й състояние. Затова още повече се измъчваше… Оставаше й надеждата, че все някога мъката ще премине, че ще я преодолее. Беше си вкъщи, а за останалото няма да мисли. Дано някой ден не съжалява, дано разбере, че е постъпила правилно…