— Говориш така, защото си ми майка.
— Говоря сериозно. Ти си красива, интелигентна, притежаваш невероятно много умения… Смятам, че не си се опитала да разбереш неговите чувства или поне тези, които е изразил пред теб. Ако помислиш малко, ще видиш, че съм права.
— Мъжете не се интересуват от качествата на една жена — подхвърли вяло Кейси.
— Възможно е, но твоите способности само могат да подчертаят качествата ти, те блестят като ореол над тебе. Деймиан ли беше…
— Деймиан Рътлидж.
— О, звучи впечатляващо. И никак ли не го привличаш?
Кейси се замисли, спомни си страстта, която бяха изживели и двамата. Дали това се случи само защото тя единствена го съпътстваше и наоколо нямаше други жени или просто беше инстинкт? На майка си отговори с други думи:
— Един мъж може да харесва една жена, без да иска да се жени за нея. Друго е, когато се избира съпруга — трябва да принадлежи към неговия свят. А Деймиан не ме искаше за съпруга, в това поне съм сигурна.
— И откъде си толкова сигурна?
— Защото бяхме женени и нямахме търпение да се разведем.
Къртни изпусна четката за коса.
— Какво сте били?
— Не беше по наше желание, мамо, пък и вече не сме…
— Как така не по ваше желание? Някой ви е принудил?
Кейси й обясни:
— Не знам дали си чувала за съдията Рой Бийн от Лангтри, Той реши, че Деймиан и аз пътуваме заедно и вършим грях, което въобще не беше така, за да ни вземе пет долара ни извади свидетелство за брак, без да ни попита дори и ние не можехме нищо да направим.
— Но това е… Това е жестоко!
— Да, така е. Деймиан беше вбесен, естествено. Започнахме да търсим друг съдия, който да разтрогне брака ни. Не намерихме и когато се върнахме в Лангтри, онзи съдия отново за пет долара ни разведе.
Къртни седна на пейката до нея и я прегърна.
— О, скъпа, толкова съжалявам! Сигурно ти е било много тежко, защото си била влюбена в него!
— Вече няма значение. Знам, че не е подходящ за мене. Твърде различен начин на живот имаме, средите ни не са съвместими. Той няма да се чувства добре без големия град, а аз няма да бъда добре там. Просто ще трябва да се примиря, вместо да се измъчвам.
Къртни обаче не беше съгласна.
— Помниш ли какво съм ти казвала — ти можеш да постигнеш много неща, но трябва да си ги поставиш за цел. Защо се предаваш сега? Значи по-лесно ти е да се захванеш с ранчото? Защо се срамуваш да признаеш чувствата си и не послушаш сърцето?
— Защото ако се проваля, болката ще е съвсем друга и едва ли ще я понеса.
— А можеш да понесеш да го загубиш, нали? Толкова ли си нещастна, че не виждаш как го губиш! Причините, които ми изброи, не са толкова важни, мила. Кой ти каза, че трябва да живееш в големия град или че той няма да се съгласи да дойде тук? Защо да не живеете и на двете места и пак да сте заедно?
— Той не ме иска за своя съпруга!
— Ами промени възгледите му! Ако не знаеш как да го постигнеш, ще се радвам да те посъветвам…
Сега Къртни се изчерви. Кейси също й се усмихна. Тя беше права — искаше да я види щастлива, само че пренебрегваше една малка причина — какъв брак щеше да бъде това, ако Деймиан не я обичаше?
Четиридесет и шеста глава
Деймиан се чувстваше ужасно — колкото повече пътуваше, толкова повече ненавиждаше Джак Карътърс. Дори мисълта, че престъпникът ще отиде в затвора, не го успокояваше. Защо просто не беше избягал с откраднатите пари, както правят крадците? Защо му е трябвало да натопи брат си? Защо е трябвало да убие баща му…
Джак Карътърс заслужаваше всякакво наказание, но защо Деймиан трябваше да страда?
Джак въобще не съжаляваше, ако се съди по поведението му, по-скоро се гордееше, непрекъснато се усмихваше самодоволно и при всеки удобен случай говореше за онова, което беше извършил. Деймиан не можеше да се освободи от присъствието му, защото нямаше друго купе във вагона. Но когато стигнаха Сейнт Луис, Мисури, той реши да наеме друг вагон, в който купетата да са отделно и поне за малко да остане сам със себе си.
Няколко часа му бяха необходими, докато уреди всички подробности по наемането на вагона и когато се върна, Джак Карътърс беше избягал…
Най-малко това беше очаквал. Беше предвидил всичко, но бягство… Джак Карътърс беше с белезници и на ръцете, и на краката, вързан за седалката. Вагонът беше заключен и само носачът на гарата имаше ключ. Освен Деймиан. Носачът не беше учуден — всичко можеше да се очаква от човек като Джак Карътърс. Гаровият служител беше ходил да навести роднините си — вероятно тогава е избягал Джак. Деймиан откри няколко свидетели, които бяха чули шума от чупене на пейката във влака. Един мъж му каза, че е видял човек с описанието на Джак да се прехвърля през прозореца и да бяга. Лошото беше, че Сейнт Луис беше голям град и той лесно можеше да си намери скривалище.