Деймиан отиде при местния шериф, който веднага му оказа съдействие, но не успяха да намерят Джак Карътърс.
Тогава реши да се свърже с детективите в Ню Йорк и с тяхна помощ получи подкрепата на няколко техни колеги от Сейнт Луис. След седмица Деймиан вече знаеше, че Джак Карътърс е в Чикаго, Илинойс. Явно беше решил да се покрие в обширния Див Запад. Чикаго беше почти толкова голям град, колкото и Ню Йорк.
Не знаеше откъде да започне. За първи път беше в Чикаго. Спомни си, че някъде тук беше и майка му, може пък и да отиде да я види — сега не му се мислеше за това.
Мислеше непрекъснато за Кейси. Още й беше ядосан за начина, по който избяга от него — без да го предупреди, просто се измъкна от стаята, дори не се сбогуваха.
А така му се искаше да поговорят за брака или по-скоро за развода. Беше вбесен от съдията, който си играеше със законите и с хората. А и бракът беше фарс. Разводът също.
Деймиан беше решил да й предложи истински брак, но само няколко часа след като й даде парите, тя изчезна. Дали бързаше да се освободи от него? Толкова ли не можа да изчака сутринта? Той провери всички купета на влака, но от нея нямаше и следа.
Изминаха няколко седмици, а той все още мислеше за нея. Детективите започнаха издирването на Джак, но без него… Ако Кейси беше тук, той щеше да тръгне с нея по следите на Карътърс. Но нея я нямаше…
Тази мисъл го накара да подскочи — Кейси трябваше да дойде тук, в Чикаго! Той й беше платил да залови Джак Карътърс, за да го подведе под съдебна отговорност, но убиецът беше избягал — значи тя трябваше да довърши работата си…
Но как да я открие, като не знаеше къде живее, нито как се казва! Тя дори не използваше истинското си име, а някакви инициали „К. С.“ Същите бяха изписани и на седлото й…
Ето това беше — инициалите на седлото…
Нали и Били Алкот я беше качил на влака, за да се прибере в ранчото си, някъде близо до Уако. А Деймиан знаеше, че конят й беше подарък от баща й. Значи ще трябва да провери това ранчо…
Имаше и друга причина, поради която тръгна веднага за Тексас, но той все още й беше обиден и не искаше да си признае. Пък и кой знаеше дали щеше да я открие, може би само си губеше времето. Но по-добре така, отколкото да седи в хотелската си стая и да чака детективите да се върнат с новини. Джак Карътърс може дори да е сменил името си — беше все едно да търсиш игла в купа сено.
Деймиан се надяваше Кейси да го разбере.
Четиридесет и седма глава
Имението „К. С.“ беше огромно. Когато наближи, Деймиан помисли, че е пристигнал в друг град. Отдалече се виждаха много сгради — не беше попадал на такова ранчо досега.
Беше впечатлен от размерите му, но и малко разочарован. Трябваше да търси млада жена, а не знаеше име то й — затова пък знаеше името на коня. Беше видял баща й, но също не знаеше името му. Единственото, което можеше да добави, бяха описанията им. Ами ако тук имат много коне и хората от ранчото не си спомнят кога и на кого са продали Стария Сам, тогава… Трябваше да опита, нали затова беше дошъл. Този, който продава конете, трябва да е поне от пет-шест години тук и да има добра памет…
Изведнъж някакъв мъж, който много приличаше на бащата на Кейси, се появи пред него — същият, когото видя във Форт Уърт.
Къщата имаше голяма, внушителна врата. Към входа водеха стъпала. Имаше веранда. Почука на вратата и изчака да му отворят.
Верандата също беше голяма и просторна. Много цветя, рядко срещани растения и декоративни дръвчета, красиво изработени кресла, люлеещи се столове — всичко това говореше колко много хора работеха тук, в това ранчо. Гледката беше прекрасна: слънчевите лъчи падаха точно срещу цветята и столовете и им придаваха някакъв особен блясък. Сигурно беше хубаво да си почиваш тук след уморителния ден…
Вратата се отвори. Изключително красива жена на средна възраст стоеше пред него. Имаше светлокафяви, кехлибарени очи, бяха му познати отнякъде, но сега не можеше да мисли за това. Нямаше време ранчото беше толкова голямо, че едва ли щеше да успее да разпита всички хора за Кейси.
— С какво мога да ви помогна? — попита жената, видимо учудена.
Деймиан свали шапката си и се изкашля.
— Търся една млада жена, която има кон от това ранчо или поне тук е отгледан.
— Как се казва тя?
— Страхувам се, че не знам истинското й име — призна той. — Този кон й подарил баща й преди около пет години. Не знам как се казва, но се надявам някой да си спомни и да ме упъти къде живее.