Всичко това го накара в крайна сметка да не си тръгва, докато не говори с Кейси. От това, което знаеше за нея и което впоследствие научи, той реши да отиде при дядо й, който все още беше практикуващ лекар.
Кейси го беше уведомила, че дядо й приема само постоянните си пациенти — верен на принципите си, той отказа да прегледа Деймиан. Когато чу, че това е неговият зет, веднага промени решението си. След като Деймиан разказа как се беше запознал с Кейси, д-р Едуард Харт на свой ред започна да разказва за семейството си.
— Кейси израсна с братята си, живееха при Флетчър Стрейтън в ранчото „Бар М“, което наследиха след смъртта му — каза д-р Харт. — Именно ранчото е причина тя да напусне дома си за толкова много време. Шандос не й позволи да го управлява и тя реши да докаже, че може. Разбира се, той тръгна по следите й веднага, но ние не очаквахме, че толкова дълго ще отсъстват. Дъщеря ми Къртни не беше никак доволна.
— Значи тя сега го управлява, така ли?
— Да, чух, че се справяла добре. Ако не бяха толкова опърничави и двамата, тя щеше да започне още през пролетта.
Деймиан не каза нищо — ако това не се беше случило, той нямаше да я срещне… Не се учудваше, че вече беше постигнала онова, което искаше. Че се справяше добре, не се и съмняваше. Никога нямаше да спре да се удивлява на способностите й. Дори това, което знаеше от баща си, й беше помогнало да стане по-добра от него. Хубавото беше, че баща й не я намери веднага, иначе Деймиан нямаше да може да бъде с нея…
След като поговори с дядо й, той реши да изчака няколко дни, преди да отиде при нея. Надяваше се да я види тук, в града, вместо да се пъха отново в ръцете на Шандос.
Наблюдаваше къщата на доктора и големия магазин — двете места, където най-вероятно Кейси можеше да се появи. Но тя не дойде в града. Деймиан не можеше да чака повече. Имаше само една възможност — да отиде при нея в ранчото, което сега тя управляваше.
Това ранчо не отстъпваше по размери на другото, нито по красота. То също приличаше на малък град. Чак сега разбра защо баща й се страхуваше да й позволи да го управлява — такова имение би било голямо предизвикателство за всеки мъж.
Кейси му беше казала, че понякога вечер идва в това ранчо. Явно тази не беше една от вечерите й за отмора, защото я нямаше.
Когато стигна до вратата, слънцето тъкмо залязваше. Няколко фенера бяха запалени, но тяхната светлина все още беше излишна: яркочервените отблясъци на лъчите падаха точно пред вратата с приятна топлина. Деймиан седна на един от камъните и се загледа на запад, удивен от невероятната красота на природата, на безкрайния простор… Такова спокойствие никога не беше долавял в града.
Надяваше се Кейси да се появи и двамата да споделят този изключителен момент… Представяше си как държи ръката й докато дълго гледат залеза, въпреки че все още й беше сърдит за начина, по който се разделиха, по-скоро за това, че нямаше раздяла.
Трябваше наистина да забрави гнева си, ако иска отново да тръгне с него. Нуждаеше се от помощта й! Тя едва ли щеше да се съгласи… И тогава разбра…
Деймиан стана и отиде да почука на вратата. Искрено желаеше да му отвори някой друг, а не родителите й. Още помнеше заплахите на баща й, поне него да го нямаше…
За нещастие в къщата нямаше много прислуга — Къртни Стратън стоеше на вратата. Учуди се, че не я затвори под носа му.
— Бях сигурна, че няма да се появиш повече! — изненада се тя.
— Нямаше, мадам, но трябва непременно да говоря с Кейси преди да напусна този район. Моля ви, не казвайте на съпруга си, само ми отговорете дали тя е тук?
— Е, щом пак сте тук, влезте!
Къртни затвори вратата зад гърба му и се провикна:
— Кейси, скъпа, имаш посетител.
По начина, по който майка й я извика, Деймиан очакваше тя да се появи веднага. Деймиан и майка й стояха в преддверието… И тя се появи. Стоеше на вратата на всекидневната и не смееше да пристъпи нито крачка повече. Лицето беше застинало от изненада.
Деймиан също беше изненадан. Беше великолепна. Нямаше ги нито дънките, нито пончото. Само веднъж я беше видял облечена с рокля, но сега изглеждаше удивително. Косата й беше прибрана в много елегантна прическа, няколко фиби, покрити със скъпоценни камъчета, блестяха по нея. Роклята й беше от масленозелено кадифе, стегната в талията и с ниска бродирана яка, която прикриваше нежните й рамене и падаше меко на ръцете й.
Беше невероятно красива. Яката откриваше красивите й гърди загадъчно. Втренчен в нея, Деймиан почти забрави защо беше дошъл.
Сигурно беше прекъснал вечерята им — Кейси държеше в ръцете си салфетка, но така облечени вечеряха само хората от големия град, доколкото му беше известно. Баща й също излезе — и той беше облечен елегантно — в черно сако и вратовръзка беше толкова различен от спомените, които Деймиан имаше за него. Само дето изражението на лицето му беше същото — беше бесен. Кейси се опомни и каза първа: