— Това ли е най-близкият град?
— Не знам.
— Тогава какво правиш тук?
— Имам работа в Кофивил, по-точно надявам се да имам.
Хлапето не каза нищо повече. Това накара Деймиан да се замисли. Може би въпросите му бяха омръзнали, затова и отговорите бяха толкова лаконични. От друга страна, на Деймиан му харесваше да разговарят, но усети, че ако продължи, ще трябва да очаква отговора, който винаги съпътстваше такъв вид разговори: „Гледай си работата!“
— Ще ми се да мисля, че не съм прекалил с въпросите… Кажи ми поне близо ли сме до главния път?
— Обикновено избягвам да вървя по пътищата — отговори Хлапето и леко кимна с глава. — Така срещам по-малко хора, пък и обичам да съм сам.
Деймиан се почувства неловко. Беше принуден да поиска извинение.
— Съжалявам, че се натрапих, но наистина се изгубих.
— Как се случи? Да не би конят ти да те е хвърлил?
Деймиан усети, че момчето го подиграва — че едва ли не той е неспособен не само да язди, но и да се задържи на кон. Гласът му стана по-плътен, тонът — по-твърд:
— Не, пътувах с дилижанс. Преди да продължиш с въпросите, трябва да ти кажа, че ако бях паднал…
— Чакай малко, господинчо — прекъсна го Хлапето. — Ти се обиди от един въпрос, а досега непрекъснато ме разпитваше. Ти дойде в моя лагер, но не беше на кон. Логично е да предположа, че или конят ти си е счупил крак по пътя, или те е хвърлил. Хората, които взимат дилижанс, не ходят пеша.
Деймиан въздъхна. Хлапето беше право, а предположението му — логично, но от това не му стана по-добре. Трябваше ли пак да се извинява за всичко, което се беше случило. Каква вина имаше той?!
— Стреляха по дилижанса. Кочияшът се опита да избяга, но се преобърнахме. Ударих си главата и съм изгубил съзнание. Когато се събудих, беше нощ — конете ги нямаше, кочияшът също, джобовете и чантата ми бяха празни.
— Нападение на дилижанс в този район?! — попита момчето многозначително. — И кога стана това?
— Преди един ден.
— Сигурно вече са доста далече — разочаровано допълни Хлапето.
— Предполагам. А ти какво искаш, да са наблизо ли? — навъсено попита Деймиан.
— Уелс Фарго плаща добри пари, ако заловиш разбойници, нападнали дилижанс — особено ако нападателите са такива, дето се укриват. Той разлепва афиши „Издирва се“, без дори да има причина.
— Това обаче те улеснява — развесели се Деймиан.
— Не, просто ме кара да действам по-бързо от обикновено. Всъщност би могло да се счита за нещо като премия — неочаквана, но добре дошла. Ами вие, господин Рътлидж, какво ви води на Запад?
— Какво те кара да мислиш, че съм от Изтока?
На лицето на Хлапето отново се появи онази насмешка, от която в светлокафявите му очи проблясваха жълти кехлибарени пламъчета. Огледа Деймиан от горе до долу и добави:
— Познах.
Деймиан се намръщи. Хлапето се засмя и небрежно допълни:
— Само вие от Изтока предприемате пътуване на Запад и го смятате за развлечение.
Този път Деймиан наистина се ядоса.
— Не, не съм тръгнал на пътешествие. Отивам в Тексас, за да убия един човек.
Четвърта глава
„Отивам в Тексас, за да убия един човек“.
Думите бяха достатъчни, за да накарат Деймиан мислено да се върне шест месеца назад, когато в онази пролетна нощ целият му свят рухна…
Всичко вървеше по план през деня. Цветята, изпратени на Уинифред от магазина, бяха пристигнали, малко преди Деймиан да отиде при нея. Годежният пръстен беше готов още сутринта. Отидоха в ресторанта навреме, дори голямото движение по улиците на Ню Йорк Сити не им попречи. Сервираха им превъзходна вечеря. Беше решил да поиска ръката й веднага щом я заведе вкъщи. Баща й вече се беше съгласил, а неговият беше удовлетворен от избора му. Щяха да бъдат великолепна двойка — той щеше да наследи компанията „Рътлидж Импорт“, а тя щеше да притежава „К. У. Л.“. Нямаше да бъде обикновен брак. Щяха да се обединят двете най-големи компании за внос в щата.
Точно тогава се появи сержант Джонсън от 21-ви Граничен полк. Бяха сервирали десерта. Мургав служител го помоли учтиво да поговорят насаме. Излязоха във фоайето. Деймиан бе потресен от разговора. Не помнеше дали някой се беше погрижил за Уинифред, как си беше отишла вкъщи… Той вече бе на път за „Рътлидж Импорт“. Компанията светеше.
Обикновено работният ден приключваше около пет следобед. Понякога служителите оставаха още малко, за да приберат документите. До късно стоеше и баща му… Но чак толкова късно никой не беше оставал. Дори персоналът, който почистваше офисите, привършваше по-рано… Когато Деймиан пристигна, единствените хора в сградата бяха служителите на шерифа на Ню Йорк Сити. Тялото висеше в голямата приемна.