След като не го направи досега, какво значение имаше колко дни щеше да остане. Вероятно и той щеше да отпътува още същия ден…
Дойде в стаята й, за да съобщи последните новини. Вече не беше официален представител на съдебната власт… Тя дори не го покани да влезе — говореше от вратата и чак когато свърши, забеляза, че багажът й е готов.
— Тръгваш ли вече?
— Защо не?
— Защо не наистина! — Той извади ръце от джобовете си и лицето му помръкна. — Мислех си, че и този път няма да се сбогуваш с мен.
— Да не съм пропуснала да свърша нещо — нали искаше помощта ми за Джак? Това вече е уредено. Но ти държиш да си кажем сбогом, така ли? Смятай, че вече сме си казали.
— Кълна се, Кейси, ти винаги ме изваждаш от равновесие…
— Какво правя? — прекъсна го тя и се намръщи.
— Нищо. Нищо, по дяволите! — каза той и се обърна.
Кейси не искаше да си тръгва така. Желаеше да прекара останалата част от живота си с него, да го направи щастлив, но след като е невъзможно… Имаше още нещо, което трябваше да му каже…
— Деймиан?
Той се обърна толкова бързо, че почти подскочи. Трябваха й няколко секунди, докато успокои дишането си. Не забеляза, че и той полагаше същите усилия.
— Не исках да те занимавам, когато умът ти беше толкова зает с Джак, но просто нямам друга възможност… така че… онази нощ, когато майка ти ни последва и дойде в стаята ти.
— Какво? — Само при споменаването на бившата мисис Рътлидж лицето му ставаше напълно безразлично.
— Тя плачеше, когато се обърна, за да си тръгне, Деймиан.
Той се спря, после пребледня. Кейси продължи:
— Това ми подсказва, усетих го, че все още те обича… Длъжен си да разбереш какви чувства изпитва тя към тебе, преди да напуснеш града. Имам адреса й, взех го на своя глава, но…
— Ще дойдеш ли с мен?
Не очакваше, че ще я помоли за това. Искаше само да се съгласи да говори с майка си.
— Защо?
— Защото не искам да ходя сам при нея.
Сърцето й се сви. Как да му откаже?
— Добре. Сега ли?
Той кимна.
— Сега! Иначе ще се разколебая.
Петдесет и седма глава
Кейси откри адреса на Маргарет Хенслоу няколко дни, след като я видя в хотела. Беше останала вдовица, но с доста голямо наследство след смъртта на втория си съпруг — Робърт Хенслоу. Живееше в голямо имение от кафяв камък, което беше принадлежало на семейството на мъжа й, а сега беше нейно.
Движеше се изключително в обществото на богатите дами, но нямаше близки приятелки — поне така я увериха хората, с които разговаря за нея. Нямаше и деца. Живееше усамотена в голямата си къща и рядко излизаше. Като че ли вече се беше отказала от живота…
Кейси не разкри тези подробности пред Деймиан — не искаше да се чувства виновен.
Пристигнаха почти по обяд. Сигурно бяха прекъснали храненето й, но Кейси не искаше да се отказват. Ако беше необходимо, дори щеше да заплаши Деймиан с пистолет — той едва ли щеше да се върне отново тук, ако случайността не го беше довела сега.
Тя беше вкъщи. Портиерът им отвори и ги покани в антрето. Името на Деймиан не го изненада, явно не го познаваше. Едва ли дамата беше говорила за предишния си брак…
Маргарет пристигна при тях запъхтяна. Направо се втурна след портиера, не вярваше на очите си, че Деймиан беше дошъл да я види. Беше учудена и доволна. Седяха край камината. Дори не удостои Кейси с поглед. Очите й бяха приковани в Деймиан. Няколко минути той седеше като изтръпнал, ръцете му бяха скрити зад гърба. Това малко я натъжаваше, но поне двамата се погледнаха в очите.
Кейси се разположи на дивана, оправяйки роклята си и… поруменя. Пистолетът й беше в дамската чантичка. Трябваше да се сети, че няма да й бъде необходим! Реши да се представи:
— Кейси Стратън, мадам, приятелка на Деймиан. Мисля, че той има няколко въпроса към вас…
Кейси подкани Деймиан с поглед, но той все още не можеше да каже нито дума.
— Какви въпроси?
Не потръгна. Деймиан все още мълчеше. Тя въздъхна.
— Ами да започнем с развода — защо се разделихте?
Отговорът обаче дойде от Деймиан. Беше огорчен:
— Знам защо са го направили.
Лицето на Маргарет помръкна.
— Не, може би не знаеш всичко. Не е заради това, че не съм обичала баща ти — е, наистина не го обичах, но му се възхищавах. Бракът ни беше по сметка, заради социалното ни положение, което не предлага голям избор, ако можеш да разбереш какво имам предвид.