— Но той те обичаше.
— Знам — въздъхна отново Маргарет. — Но аз не го чувствах по същия начин — иначе всичко щеше да бъде наред. Много жени живеят с несподелена любов. Тогава срещнах човека, който направи живота ми стойностен, пълноценен. Обичах го много. Не можех да остана при баща ти повече. Нямаше да бъде честно от моя страна.
— Но защо, по дяволите, след десет години брак и дете ти предпочете развода?
— Наистина ли мислиш, че е трябвало да остана и да направя нещастни трима души, вместо един?
— Само един? Значи все още нищо не означавам за тебе?
— Не е така. Исках да те взема със себе си, Деймиан. Много исках, но баща ти те обичаше толкова силно, а ти беше на възраст, когато повече се впечатляваше от него, отколкото от мен. Не исках да наранявам повече баща ти, не можех да те взема със себе си…
— Добре, мога да те разбера, но кажи ми защо никога не дойде да ме видиш? Значи си се разделила завинаги не само с баща ми, но и със мен? Нищо ли не съм означавал за теб, не можа ли да напишеш поне едно писмо.
— Господи, значи той не ти е казал?
— Какво?
— Баща ти ме накара да се закълна, че никога няма да се опитам да се свържа с теб или да те потърся…
— Лъжеш ме!
— Не, Деймиан, това беше единственият начин да получа развод. Не го укорявай. Сигурно е искал да те защити, разбирам го. Усещал е, че ще ти бъде трудно да се разделиш с мен. Искал е да мине време, да го преодолееш. Ако бях идвала, щеше да те боли, като си тръгвам, а така ти щеше да ме забравиш по-лесно. Беше ми обещал, че когато пораснеш достатъчно и пожелаеш, можеш да ме навестиш, но ти никога не го направи. Съжалявах за това обещание, но никога не казах на баща ти. Просто щеше да ме накара отново да обещая същото.
— Какво имаш предвид?
— Веднъж на всеки три месеца аз идвах в Ню Йорк само за да те видя. Ти обаче не ме виждаше — така спазвах обещанието си. Дори когато започна работа в компанията на баща ти, аз пак идвах четири пъти в годината. Седях в кафенето отсреща, за да те видя, когато си тръгваш. Един ден ти дойде да хапнеш набързо — сигурно беше работил до късно, но беше много умислен, затова не ме забеляза. Колата ми винаги беше наоколо, изглежда ти бързаше за някъде, защото махна на шофьора и той спря. Трябваше да му извикам да се…
Кейси стана тихичко и ги остави сами. Не можеше да слуша повече признания — беше прекалено лично, между майка и син, разделени толкова дълго време.
Надяваше се Деймиан да разбере онова, което и тя беше разбрала — майка му го обичаше. Очите му бяха насълзени, докато я слушаше, значи й вярваше. Нейните сълзи бяха много по-силни, Кейси не ги спираше.
Петдесет и осма глава
Доброто винаги следва лошото и обратно, мислеше си Деймиан, докато тичаше към хотела — сам. Никой не може да има всичко на този свят, но той искаше…
От една страна, душата му беше спокойна — след като поговори с майка си, като че ли от гърба му падна неимоверно тежък товар, който го беше притискал години наред. Едва сега научи, че не е бил изоставен, нежелан, както беше мислил. Сега беше част от живота й и повече нямаше да позволи да се разделят…
От друга страна, съществуваше Кейси — объркваше чувствата му, а после изчезваше.
Когато се раздели с майка си, се надяваше, че Кейси ще го чака във файтона, но нея я нямаше. Беше накарала кочияша да я закара до хотела, а после да се върне за него. Никаква бележка.
Отново нищо.
Беше напуснала хотела. Това беше последната му надежда… Беше заминала за гарата. Беше го изоставила.
Докато се приближаваше към влака си припомни лудото препускане след Джак — беше накарал кочияша да пришпори конете. Не можеше да изпусне възможността да види Кейси отново само заради натовареното движение. Добре, че гарата не беше далеч, но за нещастие беше много голяма.
Деймиан се опитваше да стигне до влака, който щеше да потегли на юг, но тълпата не го пускаше да мине. Забеляза Шандос и се насочи към него.
Мъжът изглеждаше доста учуден.
— Не можах да склоня Кейси да се сбогува с тебе. Веднъж не й ли стигаше?
— Нейната представа за раздяла е коренно различна от моята, но какво мога да очаквам от дъщеря ти, щом ме презира?
Шандос възкликна:
— Наистина ли мислиш, че би могла да обича някой, когото презира?
Деймиан почувства сърцето си чак в гърлото.
— Да не би да ми казваш, че ме обича?
— Откъде мога да знам със сигурност? Така ми изглежда, но по-добре питай нея.
— Къде е тя?
Шандос кимна към влака, където Кейси стоеше с майка си. Къртни я беше прегърнала и й говореше нещо, което едва ли беше от значение сега. Или беше?
Вероятно и двамата бяха щастливи, че ще се приберат вкъщи, поне така каза Шандос.