От двете страни на входа имаше по един пилон. Всяка година през юли6 на тях се вееха двата американски флага. През останалата част от годината ги украсяваха с цветя. Сега всичко беше на пода — цветята бяха смачкани, имаше листа навсякъде по светлия килим. На единия пилон висеше тялото…
Ако стените не бяха тухлени, нямаше да бъдат толкова високи, тялото нямаше да виси шест инча7 над пода.
Пилоните бяха от стомана, забити в пода така, че да не могат да се огънат — можеха да издържат тежест над двеста фунта8. Толкова близо, а не беше стъпил… Ако имаше обувки можеше да се подпре на пръсти на пода, макар и за малко, но краката бяха боси… Ръцете бяха достатъчно дълги и силни, за да може да се хване за пилона и да освободи поне малко въжето около врата… Столът също беше наблизо — точно до пилона… Изглежда дори не го беше ритнал встрани…
— Свалете тялото! — извика Деймиан, но никой не го чу. Трима мъже се опитаха да го спрат още на входа, докато разберат кой е. Всички в приемната бяха заети с огледа на местопроизшествието, търсеха улики. Нямаха време да обръщат внимание на когото и да било. Деймиан трябваше да изкрещи отново, за да го чуят:
— Свалете тялото!
Сега вече го чуха. Един мъж ревна насреща му:
— Кой си ти, по дяволите?!
— Аз съм синът му! — отвърна приглушено Деймиан, без да сваля очи от трупа.
Служителите се засуетиха и веднага свалиха на пода тялото на Деймиан Рътлидж. Чу се безсмислен и объркан шепот, някой сочеше към сина, но всичко му се струваше ужасно далече… Все още беше в шок. Не можеше да повярва, че баща му е мъртъв. Беше единственият човек, на когото държеше и когото истински обичаше. Други близки нямаше… Майка му го беше изоставила още като дете, за да се омъжи за любовника си. Оттогава Деймиан не беше я виждал, а и нямаше никакво желание да се среща с нея. За него тя беше мъртва. Но баща му…
Даже Уинифред не обичаше толкова, колкото баща си. Беше решил да се ожени за нея и да живеят в разкош. Надяваше се, че изборът му беше правилен. Тя беше красива, изтънчена. Щеше да бъде добра майка на децата му. Всъщност тя имаше доста странни разбирания. Но баща му…
— Очевидно е самоубийство. Има и бележка — дочу като че ли отдалече Деймиан. Някой държеше пред очите му „бележката“. Когато успя да задържи погледа си върху думите, прочете: „Опитах се да го превъзмогна, но не можах. Прости ми, Деймиан“.
Деймиан дръпна листчето от ръката на служителя и отново прочете написаното. Приличаше на почерка на баща му, но беше наклонен. Листчето като че ли беше извадено от джоб или поне е било смачкано в ръката му.
— Къде я намерихте? — успя да попита той.
— На бюрото, по-точно в средата на бюрото. Беше невъзможно да не я види човек.
— Бележникът му е съвсем нов! — посочи с ръка към бюрото Деймиан. — Ако наистина го е писал, преди… защо му е трябвало да къса листче от някъде?
Единият служител веднага отхвърли предположението му, другият се опита да поясни:
— Може да го е носел дни наред, докато реши какво да прави.
— И въжето ли си е донесъл сам? Това въже не е от офиса.
— Значи го е донесъл — отговори шерифът. — Вижте, господин Рътлидж, разбирам колко ви е трудно да приемете факта, че човек, когото познавате, е взел такова решение и си е избрал такава съдба. Знаете ли какво точно не е могъл да „превъзмогне“, както пише в бележката?
— Не, баща ми нямаше причина да се самоубива — продължаваше да настоява Деймиан.
— Е, изглежда той е бил на друго мнение.
Очите му потъмняха, станаха сиви, погледът му се премрежи:
— И вие приемате това за достоверен факт?! Няма ли поне да предположите, че е възможно да е убийство?!
— Убийство? — шерифът беше непоколебим. — Има много по-лесни и бързи начини да се самоубиеш, отколкото да увиснеш на въже. Известно ми е колко дълга и мъчителна е тази смърт. Тя настъпва едва след като вратът на жертвата се счупи, а неговият не е.
— Вие просто искате да прилича на самоубийство.
— Ако искате да знаете, един куршум в главата щеше да му свърши по-добра работа. Погледнете! Има ли някакви следи от борба? Колко човека са необходими, за да вдигнат тяло с такова тегло и размер, ако той сам не го е желал? Един-двама не биха се справили. Повече от трима?! Защо? Поради каква причина? Баща ви държеше ли тук пари? Липсва ли нещо ценно? Имал ли е врагове, които да го мразят толкова, че да го убият?
Отговорът на всички въпроси беше „Не!“, но това не успокои Деймиан. Шерифът направи заключение въз основа на доказателствата, които имаше. Не можеше да го вини за това, което бе очевидно. Защо да се ровят в подробности, когато всичко беше повече от ясно. Така щяха да приключат бързо и да се насочат към друг случай. Да продължава да ги убеждава, че трябва да разследват, беше губене на време — както за него, така и за тях.