Жената запалва и издишва струя дим, като ме гледа замислено.
— Вие едва ли имате причини да се боите.
— Смятате, че не ме грози склероза?
— Не. Смятам, че нямате какво толкова да завещавате… нито на кого…
— Съвършено вярно — кимам. — И нямате представа колко това ме успокоява.
Да, тя обича да ме успокоява понякога с подобни бележки, казвам си по-късно, след като вече се е оттеглила в килера си. И на всичко отгоре ме принуждава да мисля доколко е права и едва подир дълъг размисъл да установявам, че е права само наполовина. Само не знам дали това, да си наполовина безчувствен и мизантроп и свободен от принципи, е много или малко. И защо всичко трябва да бъде наполовина. Все ми се струва, че има нещо мижитурско в туй „наполовина“.
Следващият ден започва с едно посещение от страна на моя стар познат, оня от милицията. Всъщност това е второто му посещение, но първото, в болницата, бе съвсем късо, понеже бях още съвсем замаян, и се бе ограничило с няколко бегли реплики за имена и адреси.
— Разкажи сега всичко отначало и по възможност по-подробно — предлага познатият, след като Лиза изчезва.
Разказвам. Той мълчи и продължава да мълчи, дори след като съм свършил, сякаш се скъпи да про-рони една одобрителна дума. Най-сетне признава:
— Доста труд си хвърлил, за да си осигуриш боя. Ако те бяха пребили още на първия адрес, всичко щеше да мине с по-малко усилия от твоя страна.
— Това ли е, което имаш да ми кажеш? — промърморвам със сянка на укор.
— А какво друго?
— Например дали сте хванали Киро…
— Няма никакъв Киро…
— Но той живее именно в къщата, до която бях паднал.
— Не са те намерили до къща, а насред улицата. И на адреса, дето ти ми го съобщи, не живее никакъв Киро, нито нейде в съседство.
— Значи Мони ме е пратил за зелен хайвер… И все пак Мони трябва да знае нещо…
— Обаче ние не знаем къде е този твой Мони. Гаражът се оказа на негов братовчед, а Мони го няма в гаража.
Познатият ме поглежда недоволно:
— Нали ти казах да не се бъркаш, дето не ти е работа. Само ни усложняваш задачата с тая твоя самодейност. Сега всички се изпокриха.
— Няма къде да избягат — подхвърлям, за да го ободря.
— Ако питаш мене, няма и защо да бягат.
— Но това са мошеници и побойници.
— Ти го казваш. А къде са ти фактите?
— Ето един — промърморвам, като се улавям за превързаната глава.
— Тогава посочи ми нападателя!
— А тая история с пръстените?
— А тая е като оная. Ако почнем да задълбаваме и ако някой все пак трябва да опере пешкира, това ще бъде твоята приятелка.
— Но те просто са я ограбили.
— Кои „те“? Кога? Как?
Той отново ме поглежда недоволно:
— При вас, журналистите, голите приказки може да вършат някаква работа, при нас — не. За да поставиш някого на мястото му, необходими са улики, веществени доказателства, свидетелски показания, а засега ги нямаме.
— Ще ги имате — казвам.
Той, изглежда, е уловил някакъв подтекст в късата ми фраза, защото вдига показалец в назидателен жест:
— Ще ги имаме, ако не ни се пречкаш в краката. Считай го за предупреждение.
Сух човек. Можеше поне да попита как е главата.
Главата е някак си. Във всеки случай усещам, че имам глава. „Много ми е мъчно, че пострадахте за мене“ — бе казала Лиза, когато бе дошла да ме види в болницата. Отговорих й, че съвсем не съм пострадал заради нея, което е самата истина. Колкото и да си изключил, когато някой те халоса здравата, не може да не включиш отново. Поне за малко. Поне за да си изпросиш някой добавъчен удар. Което и стана.
Следобедът ми донася още едно посещение. Почукването на вратата не ме изненадва — така спокойно и отчетливо чука инженерът. Само че не е инженерът, а Димов:
— Надзърнах да ви видя… Не преча ли?…
Отговарям, че напротив, и го каня да седне. Той се отпуска на креслото, което е любимото място на дъщеря му. Забелязал съм, че предпочита да стои прав, но при сегашното му състояние тая привичка навярно вече е лукс. Снагата му се е попрегърбила, синият халат е станал още по-широк за мършавото тяло, а гласът е загубил младежката си интонация и е доста по-глух.
— Разбрах, че доблестно сте защитили Елисавета от банда пияни злосторници — произнася не без известна тържественост Рицаря, сякаш връчва акредитивните си писма. — Искрено съм ви благодарен.
Новините от външния свят пристигат малко деформирани в нашия дом, особено когато това става чрез посредничеството на Лиза. Промърморвам нещо в смисъл „дребна работа“ и „случва се“, като си мисля, че старецът все повече заприличва на своя литературен първообраз, и то точно от оня период, когато Дон Кихот поради прекалено четене на рицарски романи почва солидно да откача. Не казвам, че Димов откача, а още по-малко, че предизвиква смях. Обаче у мене и първообразът никога не е предизвиквал смях и когато бях малък, по-скоро ми се плачеше за тоя герой, върху чиято бедна глава винаги се струпваха всевъзможни нещастия. Но нека не говорим за глави.