— Да, наистина Димов доста е заприличал на Дон Кихот от гравюрите на Доре и видът му е някак призрачен и само в кафявите очи има живот, един трескав и патетичен блясък, сякаш тия очи викат: не гледайте, че приличам на привидение, още съм жив, още съм жив.
— Доколкото разбрах, онази вечер пак сте воювали с догматизма — подхвърлям, за да насоча разговора към нещо по-делнично.
— Аз цял живот воювам с догматизма, Павлов, без дори да се надявам на победа.
Той ме поглежда с трескавите си очи, сетне насочва към потопа костеливия показалец и произнася драматично:
— Догматизма ще го срази това!
— Не допусках, че сте религиозен — казвам, като проследявам с поглед показалеца.
— Имам предвид не бога, а космоса — пояснява Димов. — Или, ако щете, науката. Новите знания, които неотвратимо се превръщат в нови истини. И които неизбежно доказват целия анахронизъм на допотопните схеми.
— Какво пречи на догматика да отхвърли и новите истини.
— Няма как! — усмихва се с тънките си устни Рицаря. — Понеже са практически необходими. Включително и за производството. Включително и за създаването на нови оръжия. Няма как!
— Значи освен от другите неприятности ще освободим потомците и от догматизма?
— А защо да не ги освободим? — вдига ъгловатите си вежди Димов.
— Ами че това щастливо утре ще бъде истинско царство на скуката.
— Оставете тая грижа на потомците — съветва ме Рицаря.
Очевидно в момента той не е настроен за спорове. Не вярвам, че ще мога да го съживя, но все пак опитвам:
— А нали потомците трябва да бъдат освободени от всякакви грижи? Нали, както бе казал някой, досегашните генерации са призвани да страдат и мрат зарад онова бъдещо поколение, което ще дойде само за да консумира създаденото от други благоденствие?
— Изопачавате, драги — промърморва снизходително Рицаря. — Никой не е давал такива постановки.
— Как да не е? Нали някога крилатата фраза беше „те умряха, за да живеем ние“. Уточни се и за какво ще живеем. Ние ще строим основите на комунизма, други подир нас ще се заемат с тавана и стените, трети ще мажат и боядисват, додето накрая дойдат щастливците, за да се разположат наготово в изградения комунизъм.
— Изопачавате, драги — повтаря Димов.
— Някога поповете обещаваха на простолюдието задгробен рай. Ние и толкова не обещаваме, защото рая го пазим за търтеите на бъдещето.
— А вие какво искате? Да почнем да лъжем като поповете?
— Нямам позитивна програма. Но тая програма за щастливото бъдеще ми се вижда неморална.
— Неморална? — вдига отново вежди Рицаря. — А морално ли е да си осветявате стаята о електричество така, наготово, след като за това електричество са се трепали хора като Ампер, Фарадей, Едисон? А думите, с които си служите, а обувките, които са на краката ви, а животът, който живеете или прахосвате, всичко това не го ли дължите на хората преди вас?
— Разговорът става малко елементарен — позволявам си да забележа.
— Ами естествено, че ще е елементарен, щом се запретвате да оспорвате елементарни истини — изрича вече с раздразнение Димов. — Елементарен бил! А вие какво толкова сложно ми поднасяте? Яд ви е, че трябва да се поблъскате мъничко за тия, дето идват след вас, вместо да се грижите само за себе си — до това се свежда цялата ви теза.
— Щом така сте го разбрали…
— А как да го разбирам? — избухва той.
— Но какво толкова се палите? — запитвам. — Няма да живеем по сто години, за да дочакаме без-класовото общество.
— Вижте, драги, аз няма да живея даже десет години, нито пет…
— Нека не се месим в божиите работи — произнасям небрежно.
— Те не са божии, а медицински. И аз точно знам колко ми остава в най-добрия случай. Толкова ми остава, че ако трябваше тепърва да карам войниклъка, не бих могъл да го изкарам.
— И на всичко отгоре се дразните.
— Да, представете си. И знаете ли какво най-много ме дразни? Това, че не съм направил малко повече за ония, следващите, които така дразнят вас. Нима има нещо по-хубаво от туй, да си отидеш с мисълта „направих, каквото можах“?
— Предполагам, че имате основание за подобна утеха — казвам, като в същата минута забелязвам с облекчение, че Лиза отваря вратата.