— Не, нямам — поклаща глава Димов. — Непредвидени обстоятелства, които ви са частично известни, ме отклониха от пътя ми и ме изхвърлиха от активния живот. Аз отдавна вече не съм деец, Павлов. Аз съм наблюдател и резоньор…
— Е, какво искате? — обажда се успокоително дъщеря му. — На вашата възраст не можете да строите заводи.
— Има неща, които могат да се строят на всяка възраст — отвръща замислено Димов. — И комунизмът е едно от тях.
— Да ви направя ли чай? — запитва Лиза.
Тая пък — „чай“.
Най-сетне идва денят, когато свалям медицинската чалма и когато наново се озовавам в оная редакционна стая с двете бюра, и когато се обаждам на Беба, без голяма надежда да я завари вкъщи, понеже за нея тия следобедни часове са часовете на покера. За мой късмет покерът в момента се разиграва у самата Беба.
— Къде пропадна? Помислих, че си ме напуснал — чувам в слушалката любимия хладен глас.
— Да те напусна? Тебе? Кога си свободна?
Оказва се, че Беба е свободна същата вечер.
— Само че бих искал да видя у вас и Жорж.
— Слушай — прозвучава гласът още по-хладно. — Аз не съм по груповия секс и това на нищо не прилича да ме караш да се занимавам с телефони точно сега, когато трима души чакат.
— Много е важно, разбери.
— Добре, ще видя какво мога да направя, ела след осем.
Отивам в определеното време. Беба е сама.
— За к’во ти е дотрябвал Жорж?
— Една история с бижута, после ще ти обясня.
— Не искам да ме забърквате в никакви истории, И тебе също не те съветвам.
— Не се безпокой. А ако държиш да бъдеш съвсем вън от играта, можеш да прескочиш до кухнята, когато дойде Жорж. Приказна кухня!
— Само че тази вечер няма да вечеряме в кухнята. Ще ме водиш на ресторант.
Жорж се изтърсва пет минути по-късно и Беба според уговорката ни оставя сами.
— Не се сети да донесе поне нещо за пиене — промърморва недоволно Жорж. — Тони, я бръкни в бюфета, ти си вътрешен.
Намирам шише водка и две чаши и сервирам на госта в качеството си на вътрешен.
— Трябва ми една малка услуга — обяснявам. — И се сетих за тебе, нали си по бижутата…
— Свършиха — заявява лаконично Жорж. — Когато ти ги предлагах на безценица, се дърпаше. Сега свършиха.
— Не са ми нужни бижутата, а бижутерът — уточнявам. — Онзи, възрастният, със сивите бръснати му-стачки…
Той ми хвърля бърз поглед и промърморва:
— Тони, да си имаме уважението, аз не съм доносчик.
— Чакай — казвам, — не бързай. Ще ти обясня каква е работата. Ако исках да действам по другия начин, щях да търся милицията, не тебе.
Жорж отново ме поглежда за справка, сетне отпива съсредоточено глътка водка и запалва:
— Чакам.
— Става дума за едно семейно бижу, пръстен някакъв. Дъщерята го е заложила или продала, а старите искат да си го откупят. Хората сами са теглили от милицията, така че и не мислят да се разправят с милиция. Въпросът е да се видят с човека и да се разберат по човешки. И са готови да платят за тоя пиклив пръстен доста повече, отколкото струва, просто защото е семеен спомен.
Жорж пийва скъпернически още глътка. Той не е толкова по пиенето, колкото по дегустацията. Дългата и съсредоточена дегустация. Сетне дръпва замислено от цигарата.
— Ако е така, пречки няма — избъбря той. — Само да не ме замотаеш в някакви следствени процедури.
— Какви процедури бе? И защо баш тебе? Че тоя човек го знае половин София, да не си ти единственият!
— Не го знае половин София. Нейсе, ще ти дам информацията. Само че при едно условие: и ти ще ми направиш една услуга. Ако се наложи, разбира се.
— Стига да мога.
— Можеш, можеш. Към пролетта мисля да се включа в една екскурзия по Средиземноморието. Предполагам, че ще уредя въпроса за визата, но ако се появи засечка, тебе ще търся.
— Готово — кимам. — Стига да мога.
— Можеш, можеш.
Подир което той съобщава името и адреса на оня е мустачките и дори ме инструктира по какъв начин да звъня, ако искам да ми се отвори.
Записвам данните, обладан от известно недоумение. Недоумение не спрямо данните, а спрямо самия мене. Не ми е ясно защо още продължавам да се занимавам с тая тайфа. Може би от инат. Или от обичайната инерция, която ни подтиква да довеждаме нещата докрай. Само не от жажда за мъст. Отвратително просто, че нямаш даже капчица жажда за мъст. Също като Петко, когато налагаше с пълно безучастие онези хулигани на скамейката.
— Каква е тази бижутерна история? — пита по-късно Беба, след като вече сме седнали в ресторанта.
— Защо ме питаш, щом си чула…
— Защото беше много къс в изложението. Предполагам, че тая глупачка, дъщерята, е някоя от новия ти харем.