— Какво нещо е техниката — промърморвам. — Чак от кухнята ни чу! Вероятно имаш приспособление?
— Понеже си мой човек, ще ти кажа, че имам.
Тя ме поглежда заговорнически и добавя:.
— Налага се, Тони. Хората взеха да стават непочтени, даже и играчите на покер. Затова, ако се случи да седна с не много близки хора, прескачам за малко в кухнята, да чуя какво ще заговорничат в мое отсъствие. И трябва да ти кажа, че тоя пейзански номер вече на два пъти ми помага.
Този път сме в „България“. Червеният салон. Отморяваща тишина, тъй като грохотът на оркестъра в голямата зала долита съвсем заглушен, колкото да ни напомни, че не всички са щастливи като нас. Нещо патриархално има в тоя салон. Нещо аристократично, ако не смятаме кухнята, която и тук е, както навсякъде. Но кухнята, това е прозата, а поезията е в изгледа към насрещната градина с високите дървета, загадъчно осветени тук-там от флуоресцента. Наблюдавам прочее изгледа през широката витрина, докато келнерът не се приближава, за да дръпне върху нея кадифените червени завеси, сякаш иска да ми каже „гледай си масата“.
— Не държа да те лаская, но при тебе в кухнята яденето е по-вкусно — подхвърлям, като режа добре изстиналото филе.
— Само че там, в кухнята, аз сама трябва да го приготвям — напомня дамата, докато се бори със своето парче месо.
Подир което Беба се връща на темата, понеже умира да обсъжда къде какво е станало или предстои да става:
— Разбра ли каква я крои Жорж?
— Каква я крои? Готви се за екскурзия човекът.
— Вярваш ли го, или по навик се правиш на бу-дала?
— Искрено казано, проблемите на Жорж не ме занимават.
— Но той е приятел на бившата ти жена.
— Признателен съм му, обаче това не е причина да смятам грижите му за мои грижи.
— Жорж се готви да вазира — обявява дамата, като ми хвърля многозначителен поглед.
— Прав му път.
— И да остави Бистра на сухо.
— Нямам кураж да го съдя.
И за да не се покажа прекалено хладен към сплетническите интереси на дамата, запитвам:
— Ти откъде знаеш?
— Ха! Аз няма да знам! — възклицава тя подигравателно.
Има наистина пълно основание да ме подиграва. Някъде някой ще готви нещо и Беба няма да знае!
— Не ти ли предложи да заминете заедно? — подхвърлям, като, без да искам, й бръквам в окото.
— Хитрец! Сети се! — промърморва тя, полуодобрително, полуразочаровано, понеже съм й отнел удоволствието сама да разкрие тайната.
— Това му беше големият проект на нашия Жорж, да се свърже с Беба не защото умира за Беба, а защото тя има богата леля нейде си. „Ще заминем, Бебче, при лелка ти, та когато склопи очи, прехвърлянето на наследството да стане автоматически“.
— Умна идея.
— Неговите идеи всички са такива умни.
— Но ти не си вчерашна. Решила си да заминеш сама.
— Не. За твое сведение, решила съм да не заминавам. И имай предвид, че тия твои невинни дяволиии пред мене не важат.
— Професионална привичка — извинявам се. — Навремето един редактор ми беше казал, че за да разгалиш героя, трябва да го поставиш в шокова ситуация.
— Ти жените все така ли ги разголваш? — любопитства Беба, като ме поглежда.
— Значи не ти се сменя местожителството? — запитвам, без да я слушам.
— Ами че аз бях веднаж бе, Тони. Не помниш ли? Ако ми се сменяше местожителството, отдавна да не съм тук.
— Вярно — казвам. — Кафе ще пием ли?
— Знаеш, че вечер кафе не пия. Поръчай ми бадемов крем.
А когато кремът идва и келнерът се отдалечава, забелязвам:
— Ти наистина ме объркваш. Мислех те за западен тип.
— Западен тип съм, понеже живея на Изток — обяснява афористично дамата. — С триста долара на месец тук си живея като принцеса. Имам връзки, хората ме познават, завиждат ми… А там триста долара знаеш ли какво са? Три нощи в някой хотел. Да ти завиждат ли? Изобщо няма да те погледнат. Там не си Беба, там си никоя.
По-късно, когато вече сме в спалнята — каква спалня, не се наемам даже да я описвам, — дамата се сеща:
— Това, дето ти го споменах за Жорж, да не вземеш да го изтърсиш пред Бистра!
— Не ми говори за Бистра — мърморя, — когато съм с теб, забравям другите жени.
— Мълчи — срязва ме тя, като сваля роклята. — Всички сте многоженци.
— Само аз — не. И само с теб — не. Защото важиш за две жени. Постой така пред огледалото.
— За к’во да стоя пред огледалото? — пита Беба, вече почти в евино облекло.
— Как „за к’во“? Хем те гледам отпред, хем те виждам отзад. Нали ти казах, че важиш за две жени.
Когато на следния ден съобщавам сведенията си на познатия от милицията, той съвсем не пада от стола. Записва нещо в бележника, после забелязва равнодушно: