— Известна птица. И хитра. Дано този път се сбъдне поговорката за хитрата сврака.
— Свраката, това е ваша работа — отвръщам. — За мене е важно да не закачат момичето.
— Лапнал си, а? — пита свойски познатият.
— Никак даже. Обаче жената съвсем не е такава, каквато си мислиш.
— Нищо не си мисля. Време не ми стига…
Той се готви да добави нещо, но телефонът иззвънива. Ставам и подавам пропуска. Познатият прави сложна операция, като прехвърля слушалката от дясната ръка в лявата, избъбря, „да, аз съм“, поглежда часовника си, нанася времето и подписа върху пропуска и дори не забравя, преди да изляза, да ми махне заканително с показалец, в смисъл „и — умната!“ Уплътнява времето човекът.
Аз — също. Понеже съм обещал на мама да се отбия вкъщи, на Лиза — да купя елха, а на Янков — да водя тежък разговор с главния.
Светлината на зимния ден е жълтозелена като блед чай от лайка, но въздухът не мирише на лайка, а на сгурия от каменни въглища. Що се отнася до температурата, тя също е твърде далеч от тая на топлия чай. Крача по улицата, като се старая да дишам по-пестеливо и да мисля възможно по-малко за предстоящата визита.
Неприятното с майка ми не е, че ще давам пари — тия пари всеки месец ги давам, така че жертвата е предварително запланувана. Неприятното е, че ме вика на обед, значи решила е да ме нагости с някоя от тлъстите си яхнии, в които количеството на дафинови-те листа значително надхвърля количеството на месото.
Изкачвам се по тясното неугледно стълбище, така познато и така чуждо вече, и позвънявам на вратата, дето още личат следите на отдавна махнатата месингова табелка „Рашко Павлов — журналист“. Сетне чувам познатия звук на мудио тътрещи се чехли, превъртането на двете резета и познатия сънлив глас:
— Тони, детето ми…
Тя някак се е посмалила на ръст, но не и на ширина и сега още по-трудно мъкне тлъстините си, които са вечният кръст на нейната житейска голгота. Следвам я, за да проникна в стария и също някак смален хол, осветен в чест на специалния случай от синкавия, оплют от мухите глобус, и сядам на люлеещия се стол, оцелял и до днес поради едничката причина, че майка ми никога не сяда на него.
— Една минутка, Тони, яденето е почти готово…
— Не се притеснявай, мамо, не съм много гладен.
Вечните реплики на тия обедни гостувания, от които моята е призвана да мотивира предварително неспособността ми да се справя с цялата порция.
Всичко тук изглежда смалено, защото, когато си малък, всичко ти се струва по-голямо и защото майка ми отдавна е преградила апартамента надве, за да продаде едната част, а цялата износена и разклатена мебел, вместо да бъде изхвърлена на боклука, е складирана в тоя мизерен хол. Един малък знак за душевен финес все пак — окачената точно срещу ми репродукция „Островът на мъртвите“. Хубаво си живеят мъртвите.
Холът, когато няма гости, е съвсем тъмен, понеже е без директно осветление, и майка ми прекарва цялото си време в спалнята и аз виждам през отворената врата нейното любимо място — кушетката до прозореца, където тя денува и нощува, тъй като двойното брачно легло отдавна е качено на тавана, за да не припомня сладкото и горчиво минало.
Майка ми знае още от заранта, че ще дойда, но това не й пречи да е съвсем неподготвена както винаги, понеже тя открай време си е доста бавна в къщните работи, а сега няма и кой да й шета, ако не броим жената, идваща два пъти в месеца да изпере или да измие прозорците.
— Да ти помогна нещо… — предлагам, когато тя се задава най-сетне от кухнята, обгърната като с ореол от гъстия мирис на подправки и мъкнеща покривката и салфетките, предвидени за тържествени случаи.
Още една фраза на традиционния ритуал, защото знам отлично отговора:
— Седи си на мястото. Ти си гост.
Тъй че седя и търпеливо наблюдавам последователните етапи в подреждането на трапезата и усещам у себе си наред с гаденето при мисълта за неизбежната яхния някаква смътна болка пред самотата и сиромашията на тази жена с нейната трогателна илюзия, че ми създава един малък празник. Тази вече почти чужда жена — моята майка.
— Как е леля? — питам по време на обеда.
— Добре е. Ако не беше добре, щеше да се обади. Скоро не е идвала.
Тия реплики също са част от вечния репертоар. Отношенията между двете сестри отдавна не са блестящи и, по-точно, веднага след смъртта на баща ми. След като бе извършила непоправимото под диктовката на леля и на Цеца, майка ми постепенно бе стигнала до идеята, че те двете от завист са я тласнали към фаталната стъпка. Една идея, която не бе далеч от истината, но сега, с късна дата, не вършеше никаква работа. Разбира се, мама бе твърде мекушава, за да скъса с леля, а просто все по-рядко я търсеше. Колкото до леля, тя също престана да идва. За нея този апартамент притежаваше някаква притегателна сила, додето бе семейно гнездо, от каквото самата тя бе лишена. А когато престана да бъде семейно гнездо и се превърна в приют на самотата, квартирата вече нямаше с какво да я привлича, понеже ако е до самота, леля ми си я имаше в излишък. Тъй че живееха през един етаж, без почти да се виждат, но и без да скъсват напълно, защото ако едната сестра, не дай боже, се разболееше, кой би могъл да я гледа освен другата сестра.