— Необходими са още известни проверки — избъбрям хрисимо.
— Ами като са необходими, да си ги направил.
— Правя ги.
— И докога смяташ да ги правиш? — Той се из-връща към бюрото и улавя с късите си пълни пръсти някаква бумага, за да я размаха пред очите ми. — Хората повторно пишат и този път лично до мене: защо ни забравихте, приключваме годината с провал, това ли е отношението ви към нередностите. Какво да им отговоря?
И понеже аз самият не отговарям:
— Тебе май нещо не ти се работи…
— Казах ви, че работя. Макар да не виждам смисъла.
— Не виждаш смисъла?
— Както върви, накрая пак ще се окаже, че няма виновни.
— Тъй ли? Включително и ония от „Ударник“?
— Включително и те. Ходих при тях, събрах документация. Не казвам, че нямат никаква вина, но погледнато по същество, вината не е тяхна.
— Как така? — приготвя се да кипне главният.
— Тръбите, за които става дума, са нестандартни. За да могат да бъдат произвеждани, са необходими две нови халета. Те са били проектирани и построени, но без да бъдат съобразени с големината на тръбите, така че хем цеховете са налице, хем не влизат в работа. И туй вече не е вина на „Ударник“, а на проектантите. Не е вина на „Ударник“ и туй, че не им е доставен материалът за производство на тръбите…
— Доставен им е над петстотин тона метал — прекъсва ме грубо главният. — Само че другарите по свое усмотрение и по вътрешноведомствени съображения са го отклонили за друго производство!
И той ми отправя от висотата на своя паметник един поглед на строго превъзходство, за да ми бъде ясно, че шефът не пасе трева.
— Това е версия на управлението — забелязвам кротко. — Само че тя не се потвърждава от фактите. Металът, за който става дума, е неподходящ за въпросните тръби. И хората, вместо да стоят със скръстени ръце, са произвели от него други тръби, също важни за икономиката и също предназначени за национални обекти. За какво „отклоняване“ може да става дума?
— Имаш ли доказателства? — изръмжава шефът.
— Цяла папка.
— Разполагаме с подробна документация — обажда се и Янков, окуражен от доводите ми и решил да напомни за своето присъствие.
— И какво излиза от твоята папка? — запитва главният, без да му обръща внимание. — Че няма виновни, така ли?
И додето се колебая как да отговоря, той избухва:
— Слушай бе, Павлов! Какъв журналист си ми ти, ако не виждаш истинския смисъл на тая папка, дето я държиш в чекмеджето си? Не ти ли е ясно, че въпросът вече не се свежда до тоя двубой между управлението и завода, а опира до нещо по-важно и по-голямо? Опира до това вечно прехвърляне на вината, до това вечно бягане от отговорност, до тая вечна формула, че няма виновни, или до тезата за поделената вина, която, щом е поделена, все едно че е ничия! Ясно ли ти е това, или не ти е ясно?
Налага се да призная, че ми е ясно.
— Ами тогава не можеш ли да прецениш, че имаш в ръцете си златен материал, материал, чрез който вестникът би могъл най-после да разкъса този омагьосан кръг на ничията вина, да адресира точно обвиненията и да постави ребром въпроса за отговорностите?
— Аз съм много дребен, за да поставям такъв въпрос — произнасям скромно. — Понеже вие познавате добре цялата история, кажете ми към кого да адресирам обвиненията, и материалът за два дни ще бъде готов.
— А, така ли? — провиква се шефът. — Аз да диктувам, а ти да пишеш! Ами че аз за тая работа си имам машинописки бе, Павлов. За какво си ми ти, за какво ми е Янков, ако аз ще трябва да ви решавам проблемите?
Янков ми отправя бърз недоволен поглед, но аз мълча и се правя на три и половина.
— Ти сам не си ли в състояние да прецениш къде се крие главната вина — в завода или в управлението? — запитва главният, ядосан от мълчанието ми.
— Нито в завода, нито в управлението — отвръщам.
— Тогава къде? В проектантската организация или в тази, която не е осигурила метала?
— Отчасти и в двете. Но най-вече в друга инстанция. Малко по-горна.
— Доказателства?
— Тъкмо сега ги събирам. Макар да не виждам смисъла.
Разговорът се е върнал на изходната точка. И за да не почне шефът да ми повтаря репликите си, пояснявам:
— Материалът ще стане, другарю главен редактор, Но вие няма да го пуснете.
— Е, щом знаеш всичко отнапред…
— И вие го знаете.
— Друго знам аз — повишава наново глас шефът. — И го знам още от баба си: накарай мързеливия на работа, та на ум да те научи.
Той ме поглежда навъсено и запитва с променен тон:
— Всъщност мързи ли те, или правиш фасони?
— За какво да правя фасони?
— Де да знам. Може да си ни обиден — на мене, на вестника…
— Съвсем не. И ако ми позволите, ще ви кажа откровено, че новата работа ме задоволява повече от предишната.