Събуждам се на другия ден към обяд. Беба още спи и първата ми мисъл е да се обърна на другата страна, за да й правя компания, но после нещо ми подсказва, че не е зле да се прибера, понеже този ден не е като другите, и макар да съм скептик спрямо предчувствията, надигам се с известно усилие на волята, привеждам в ред външността си и се отправям към дома.
Пристигам тъкмо навреме, защото децата току-що са дошли. Бях забравил за тях, но те не са ни забравили. Нищо чудно, главите им не са претоварени с имена на близки хора.
Лиза също не е забравила. Във всеки случай тя или дядо Мраз, но някой е поставил под елхичката едно кафяво мече за Гошко и една кукла за Румяна.
— Тук, под елхата, виждам нещо — обажда се инженерът, който се е присъединил към нас, може ли без него. Чадото па техническия прогрес ловко се е навело, за да извади едно кокетно загърнато пакетче, върху което, естествено, пише „Лиза“ и което, естествено, съдържа шишенце одеколон, не от тия френски изгъзици, но във всеки случай — вносно.
Сетне идва празничният обед, в който освен възрастните пенсионери, взимат участие и децата, тъй че атмосферата става наистина патриархална и топла, една съвсем навременна топлота, ако се вземе под внимание фактът, че нагревателните уреди, инсталирани от Лиза и инженерът, доста трудно се справят с леденото дихание на големия хол.
А после идва и мъката на изпращането, защото всяка радост се заплаща с мъка и хората с обичаната си глупост не могат да разберат, че ако искаш да избегнеш мъката, трябва да стоиш по-далеч и от радостта.
Погълнат от подобни мисли, дремя известно време на дивана пред телевизора в компанията на Димов и Неси, понеже Лиза се е качила горе, а инженерът се е прибрал в стаята си. Доколкото разбирам от сърдечни отношения, двамата се готвят за някакво съвместно излизане вечерта.
Вероятно наистина съм задрямал. Когато отварям очи, установявам, че съм сам в тоя вече утихнал хол и старците, уморени от толкова вълнения, са се оттеглили на отдих в покоите си. Освен че съм сам, но е станало и адски студено.
Изкачвам се по стълбата с неясната мисъл, че имам да правя още нещо, и с лекото съмнение, че това нещо в момента ще прозвучи съвсем просташки. Влизам в стаята, която подир ледения полъх на хола ми се струва приветлива като Ривиерата, почуквам на вратата на килера и като чувам обичайното „Тони, вие ли сте?“, влизам, за да заваря Лиза в не твърде официален вид: загърната съвсем отчасти с хавлиената кърпа и вероятно току-що излязла от банята.
— Прощавайте — промърморвам, — бях забравил честитката си.
И подавам някакво нищо, завито с розова книжка — моите извинения, — наподобяваща тоалетна хартия.
Дамата, която трудно се изненадва, изглежда все пак изненадана както от жеста ми, така и от размерите на нищото. Без да каже думица, тя бързо развива книжката и едва тогава:
— О, Тони! — казва. — Не вярвам на очите си.
— Не е изумруд — предупреждавам я, за да си нямаме недоразумения.
— О, Тони! Не съм очаквала такова внимание от вас.
Аз също не съм очаквал, че ще се разкисне така заради някакъв си пръстен, който бях взел оная вечер във вилата от Жорж само за да ми се махне от главата. Даже тъмните очи леко са овлажнели, което при нейното равнодушие вероятно се равнява на бурен плач. И преди да успея да се оттегля, една снажна бяла ръка ме прегръща и едни пълни устни ме целуват по бузата, докато смутеният ми поглед, без да ще, е спрял върху наплива на почти оголения балкон. Внимавай, отвъд всеки балкон зее пропаст, казвам си. Не си играй, казвам си. Това е фаталният миг, казвам си. В подобни моменти важното е да бъбриш нещо и да се отвличаш. Защото съсредоточиш ли се там, където не трябва, спукана ти е работата.
Отдръпвам се с известно усилие в стаята, като оставям вратата полуотворена. Не че чакам жената да ме последва и да се търкулнем на леглото. Предстои ми просто делови разговор.
— Историята между вашето управление и „Ударник“ съвсем се обърка — подхвърлям без предисловия.
— Защо? — чувам гласа й.
Не „каква история?“, нито „кое управление?“, нито „какъв «Ударник»?“, а само едно просто и лаконично „защо?“.
— И, естествено, пак вие ме натопихте в тази история.
— Какво от това? — обажда се Лиза. — Аз не съм я изфабрикувала.
— Не, но вие ме натопихте в нея.
— Ама, Тони, нали това ви е работата? — забелязва дамата от килера. — Не знам дали ви казах, но шефът на управлението е съпруг на братовчедка ми и веднаж, когато на обеда говореше за неприятностите си, аз му казах, че моят съквартирант в София е журналист) и че тъкмо това му е работата, да оправя подобни батаци, и че достатъчно е едно писмо до редакцията…