— На всичко отгоре и кафето се е свършило — бъбря на себе си, додето отварям кутията, оставена при котлона.
— Отдолу в шкафчето има цял пакет — осведомява ме Лиза. — Бих ви сварила, но трябва да побързам. Владо ме чака долу.
Намирам кафето, отмервам три лъжички в джезвето, забърквам ги с малко захар, колкото да не е без хич, сетне наливам вода и включвам котлона.
— Странно как не се сетих веднага, че сте на дъното и на тая история — промърморвам, като се отпускам напреки на леглото.
— Не чувам какво казвате…
— Чувате, чувате.
— Ще стане страшен материал! — обажда се окуражително жената.
— Ще стане знаете ли какво? Цялата тази преписка ще отиде в една дебела папка с надпис „Без последствие“.
— Как така „без последствие“?
Този път гласът прозвучава значително по-ясен. Жената е застанала на прага на килера, не съвсем гола, но не и облечена. Напоследък тя все повече възприема обичая да се движи из покоите ми доста разопакована, било че отива в банята, било че се връща. Отпърво мислех, че го прави, за да ми демонстрира приликата си с героините на Доре — щом бащата прилича на героите му, защо пък дъщерята да не прилича на героините, — тия, с пищните щедро изваяни форми. По-късно, и особено при нарастващата близост между нея и Владо, реших, че просто вече е престанала да ме третира като материал, годен да бъде възпламенен.
Лиза ме гледа с изненада. Аз също я гледам. Колкото за да установя, че така, в късия черен комбинезон с добре открояващия се балкон и с добре открояващите се бедра в бежови чорапи, не е за изхвърляне. Стига изразът на лицето да е по-приветлив.
— Гледайте по-приветливо — препоръчвам. — На любовна среща отивате, не на бой.
— Но как така „без последствие“? — повтаря тя въпроса, сякаш нечула съвета ми.
— Ами така: вземат се с два пръста бумагите, поставят се в папката и — готово! В папката, разбирате ли, не в страниците на вестника.
— Но всичко в нашето писмо е вярно.
— Да, обаче имаме и възражение от „Ударник“. То също се оказа вярно.
— Че какво могат те да възразят?
— Много неща, представете си. Планът им е изпълнен и дори преизпълнен…
— Знаят се тия изпълнения: едно запланували, друго произвели…
— Минутка! — спирам я. — За ваше сведение не са произвеждали карфици, а пак тръби. Само че с друг размер.
— Значи вината е тяхна.
Обяснявам, че не е тяхна. Дори привеждам някакви факти, колкото да не съм голословен. Само няколко, все пак Нова година е и не се разправям с главния. Обаче и Лиза като главния:
— Значи няма виновни?
— И да има, това не са тия от „Ударник“.
— А кои са? Намерете ги.
— Най-напред вие кажете там на вашия роднина да престане да се джанка със завода. Безполезно е.
— А вие какво ще правите?
— Ще гледам да се измъкна някак си от тая история, в която ме натопихте.
— Съжалявам, че го направих — произнася тя с обичайния си безучастен глас.
— Излишно е да се извинявате.
— Не се извинявам. Яд ме е, че всичко е било напразно — произнася тя уморено, като се обръща и тръгва назад.
— Защо трябва да се ядосвате. Щом някому някъде са нужни тръби, в края на краищата ще ги намери. По-рано или по-късно…
Тя почти се е скрила от погледа ми, когато прави бавен кръгом, за да изгрее отново. Съвсем не е за изхвърляне.
— Яд ме е не за тръбите, а за вас.
— А! — сещам се. — Вие сте ме натопили с лечебна цел. За да ме събудите…
— Оставете вашите разбори! Как може да се изплъзвате от една бъркотия, която само вие сте в състояние да оправите!
— Има ли бъркотия, най-умното е да се изплъзнеш.
— Но, Тони, как може да говорите така! Нали това именно значи да живееш: да се намесваш, да участваш, да отстояваш…
— Не знам какво значи да живеещ — прекъсвам я. — Не че не съм мислил по въпроса, обаче отговорът все още ми бяга. Колкото до другото, май че не се разбрахме. Каквото съм длъжен да правя, ще го направя, не бойте се.
— Тогава?
— Дупка в морето — какво друго? — В случая е замесена по-горна инстанция. А щом това стане ясно, шефът ще каже — ресто!
— Тогава изпратете материала, където трябва.
— Къде? На същата горна инстанция?
— Има и други, по-високи места.
— Казахте, че Владо долу ви чака…
— Казах, че има и по-високи места.
Разсъжденията на тая жена започват да ме уморяват. За разлика от очертанията на формите й.
— Но, разберете — произнасям търпеливо, — това са бюрократи със стаж, те са готови да отговарят пред всички места, те предварително са се въоръжили с купища бумаги за тая цел, те познават каналния ред на проверките…
— И все пак трябва да има начин. Не може да няма начин. Иначе може да полудее човек.