А горе, през един етаж, вероятно дреме и леля ми, и сега подир новогодишната вечер и суетнята около новогодишната баница, навярно животът й се струва съвсем изпразнен от смисъл и носталгията я води към миналото, когато се бе прилепила към семейния живот на сестра си, за да вкуси и тя нещо от тоя семеен живот, който жестоката съдба й бе отказала, да се разпорежда с мене като със свой син, а в празнични дни да демонстрира пред Рашко готварското си изкуство и изобщо да използва езика на зелената салата, на бамята и на цвеклото, така както влюбените използват езика на цветята, за да подскаже на същия този Рашко, че при избора си между двете сестри е направил фатална грешка.
Леля ми. Все пак някога тя ми решаваше задачите и освен че ме щипеше, но ме и галеше с мършавата си валерианова ръка. И тия две действия — щипа-нето и галенето — бяха израз на едно и също чувство — обичта. Едно малко деформирано чувство, но тоя живот какво не деформира, особено когато те потапя в самотата, за да те отпрати подир туй към истерията.
Леля ми. Тя ме обичаше по своему и вероятно дори сега, когато обикаля зимните улици, за да ми избере традиционния чифт новогодишни чорапи, го прави с една свенливо спотаена обич, докато едничкото чувство, с което ти й търсиш традиционния шал, е отегчението. Казват, че даже растението линее, ако е отглеждано без топлота и симпатия, а тази жена, твоята леля, е била обречена да прекара целия си живот, без да получи от никого ни капка обич. От никого. Дори от тебе.
Да, гората на съня е още далече или аз съм още съвсем в началото й, където тя е хилава и неуютна и изпълнена с досадното ехо на деня. И мисълта ми, без да съм я карал, обхожда тия познати и далечни хора и аз усещам да ме гризе това странно чувство на жал, това идиотско чувство на жал, и тайничко им се подигравам, за да пропъдя тая тръпка на състрадание, но не успявам и ми е мъчно, кой знае защо, за всички тях, и за баща ми, дето вече го няма, и за жена му, дето я не знам къде е, и даже за Бистра, какво падение, даже за Бистра.
И може би едва тук, засрамен докрай от падението си, най-после заспивам.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Лиза я няма — бързам да кажа, като виждам, че Владо наднича през вратата.
Лиза наистина я няма. Тя, както няколко пъти вече се случва, е изчезнала за ден-два. Това сега никого не тревожи, тъй като знаем, че е отишла при детето си.
— Разбрах — отвръща инженерът, като влиза. — Тъкмо затова идвам.
Значи, разговор между мъже. И вероятно — на тема жена.
Илиев се настанява на един стол, без да съм го канил, взема една цигара, без да съм му предлагал, запушва и оглежда стаята.
— Тук е станало доста уютно. Извинявайте, но когато първия път влязох при вас, обстановката беше малко потискаща.
Кимам неопределено, като чакам да стигне до същественото.
— Павлов, не знам дали Лиза ви е казала, но нашите отношения вече отиват към брак…
Гостът ме поглежда, за да прецени какво впечатление ми е направила потресаващата вест, и аз кимам повторно.
— А вие знаете, че ако първата дума е брак, втората е жилище. Един труден въпрос, по който, преди да говоря с Лиза, бих искал да поговоря с вас.
— Защо „труден“? Вие имате долу най-хубавата стая.
— А детето? Една млада брачна двойка и едно вече доста голямо дете… Неудобно е, сами разбирате.
Разбирам, естествено. Не мога да разбера обаче защо ме занимава с тия неща.
— Та като мислех по тоя въпрос, хрумна ми, че бихме могли да направим с вас една смяна… в случай че сте съгласен, естествено. Пак ви казвам: не съм говорил с Лиза. Това е моя идея.
— Идеята е добра — признавам. — Но най-вече за вас. Колкото до мене, една стая наистина ми е предостатъчна. Но аз обичам уединението.
— Смятам, че и долу ще го имате. Вярно е, че ще ползувате обща баня, обаче трябва да ви уверя, че старците съвсем не киснат по цял ден в банята и при добра синхронизация можете по цели седмици да не ги виждате на пътя си. А що се отнася до стаята, съгласете се, че моята е далеч по-приятна от тоя хладилник.