Материалът всъщност е готов, но това не е нужно да се казва на Янков. Остава да нанеса само една малка подробност, за да бъде завършена панорамата.
„Бяха се престарали в един вестник и някой май че изгърмя…“ Тази случайно подхвърлена фраза не е лоша като повод за размисъл, обаче е доста бедна като информация. Налага се да прекарам известно време в отдел „Документация“ и да се поровя из старите броеве. Подир което пък се налага да се заема с издирване на съответното лице.
На следния ден се добирам до загадъчния мистър Хикс, за да установя с леко разочарование, че не е изгърмял. Странно, че не е изгърмял, защото Марков е класически тип на шило, дето в торба не стои, както би се изразил главният. Изобщо, както би се изразил главният, Марков и аз сме от един дол дренки. По-точно казано, той е мой облагороден вариант или ако щете, аз съм негова изродена разновидност, макар че, ако е до външността, моята е доста по-изтупана.
Работата е там, че Марков е от ония хора, знаете ги, нали, дето винаги воюват с някого и с нещо. Това, че някой или нещо може да не им харесва, е съвсем естествено. Но чак пък да воюваш… Неврастеници. Точно според известната диагноза: знаят много добре, че две и две прави четири, обаче това ги дразни.
На всичко отгоре Марков се смята за пълномощник на правдата. А правдата е такава клиентка, от която трудно можеш да очакван хонорар, ако не смятаме за хонорар неприятностите. Така че само фанатизирани типове биха се заели да и служат. Такива, дето са готови да вървят докрай, искам да кажа, до уволнението. Такива като Марков.
— Не ме уволниха — осведомява ме колегата, когато сядаме да хапнем в клуба. — Само ме наказаха.
— Значи все пак пострадал си…
— Да, но те съвсем произволно. Бях допуснал някой неточности. Нали знаеш: един казва едно, друг — друго…
Неврастеникът се изразява доста мъгляво и доста неохотно. Такива като него с течение на времето стават мнителни и подозрителни. Вероятно недоумява за какво е тоя разпит. Така че налага се да го информирам за намеренията си някъде между мусаката е картофите и кремпитата.
— Действай! — окуражава ме Марков. — Действай смело и се готви за наказание.
— Защо? Всичко е проверено.
— Абе колкото и да е проверено, все ще се хванат за нещо. Не си ли разбрал, че в това е силата им: виновни са по същество, но формално са оневинени. Имат за индулгенция цял куп канцеларски бумаги. А ти може да си прав като бог, но понеже не си бог, накъде ще сгрешиш нещо в някоя подробност. И те ще са хванат тъкмо за нея: защо не си казал и еди-какво си или защо, като си го казал, не си пояснил, че… и т.н., и пр., и пр., все ще ти намерят поне една-две трески за дялане, колкото да те изритат.
— Но тебе нали не те изритаха…
— Аз съм тежък случай — промърморва Марков, като отмества чинията с недоядената мусака, за да даде път на кремпитата.
Това ми напомня фразата на Петко „аз, братче, съм магнитна аномалия“.
— Вдигнали са вече ръце от мене — обяснява неврастеникът, като се опитва да забие ножа в твърдата кора на сладкиша.
Ножа не успява да забие, но затуй пък кремът изпод кората се разплесква и изскача встрани. Все пак Марков успява да се пребори с твърдото лакомство, което под неговите манипулации се превръща в някакви неугледни смачкани парчетии. Заситил по тоя начин ако не глада, то поне неврастенията си, колегата изоставя кремпитата, за да продължи мисълта си:
— Вдигнали са ръце от мене, понеже са разбрали, че не могат да ме вразумят. Обявили са ме за непоправим.
— Не си ли пренавиваш перките? — позволявам си да запитам. — В тая страна не си ти единственият, дето критикуваш.
— Абе това, че ни е казано да критикуваме, това всички го знаят, включително и вашият Янков — съгласява се неврастеникът. — Само че при критиката там е неудобството, че не знаеш как и докъде. И щом почнеш да назоваваш нещата с истинските им имена, такива като вашия Янков или нашия Станев тутакси ще се стъписат. Това не е градивна критика, ще кажат. Тоя съвсем си е разпасал пояса, ще кажат. И ще ти подпишат паспорта.
— Но твоя не са го подписали — настоявам.
— Защото знаят, че с мене ще има да берат ядове, че няма да си подвия опашката, а ще продължа от инстанция на инстанция, че даже да ми натикат главата под водата, пак няма да млъкна, а ще продължа да настоявам на своето, та макар от устата ми да излизат вместо думи въздушни мехури. А тебе ще те изритат.
Острите сиви очи на неврастеника ме следят с мрачно злорадство. У него всичко е някак си остро — и тънкият нос, и удължената брадичка, и дори ушите, щръкнали нагоре като козите уши на сатир. Той очевидно се забавлява да наблюдава реакциите ми и да поставя на проверка смелостта ми. Аз също се забавлявам. На такъв фанатик и през ум не му минава, че за да извършиш една рискована стъпка, съвсем не е необходима смелост. Изобщо не е в състояние да загрее, че ако съм решил да продължавам операцията, то не е защото чак толкова държа на правдата, а защото съвсем не държа на мястото си.