Той сякаш съвсем е забравил присъствието на дамата, привлечен от нишката на мислите си.
— Ако е до критикуване, и ти критикуваш — забелязвам.
— Всички го правим — признава Петко. — Казваш си, че не бива, и докато се усетиш, отново си хлътнал в потока на общата инерция.
— Щом човек има основание да негодува…
— Това не е негодувание — прекъсва ме гостът. — Това не е отпор на злото. Това е клюкарски бъбреж, самозадоволяващо се злословие. Сърби ни и се чешем, и ни е приятно, че ни сърби, защото това ни дава възможност да се чешем. Ровим се в боклука уж от възмущение, но гнилият му дъх леко ни опиянява… И насищаме пространството с добавъчна смрад.
— Още не си влязъл и почна с разсъжденията — забелязва свойски Лиза, като му поднася кафето.
— Не почвам, а продължавам — уточнява Петко. — Продължавам един разговор отпреди доста години.
Известно време пием кафе и пушим мълчаливо. Сетне се сещам, че тия двамата навярно чакат да ги освободя от присъствието си.
— Ще изляза за малко — казвам, като ставам.
— Няма къде да излизате — възразява Лиза с доста категоричен тон, какъвто не е използувала досега спрямо мене. — Обедът е готов, а навън е студено.
— Ако го правиш от тактичност, наистина съвсем излишно е — присъединява се и гостът. — Аз наистина имам да кажа няколко думи па Лизавета, но те не са тайна. Свои хора сме.
— Най-първо да обядваме — предлага дамата.
Тя тръгва да шета, а ние продължаваме да бъбрим, в смисъл че Петко продължава излиянията си, а аз слушам. После обядваме, после пак пием кафе, додето накрая приятелят ми се сеща за какво е дошъл.
— Исках да те попитам, Лизавета, дали не си променила решението си…
— Не съм.
— Понеже мина доста време оттогава, рекох си, че може да си го променила…
— Не съм.
— Това исках да знам. Донесох ти малко пари. Не за тебе, разбира се, за детето…
— Щом са за детето, ще ги взема. Не съм в такова положение, че да откажа — произнася безучастно жената.
— Значи все пак не съм идвал напразно — заключава философски Петко и става.
— Чакай де, къде тръгна? — спирам го.
— Ще вървя. Искам да хвана по-ранен влак.
Той прави две неловки крачки към Лиза, но тя му е обърнала гръб и стои до прозореца, загледана в смътните очертания на ореха, прозиращи през бялото перде. Гостът спира колебливо, после изважда нещо, увито в евтин син плик, и го поставя върху шкафчето с котлона. Тоя евтин плик, доста измачкан и очевидно дълго въргалял се по джобовете, и тази висока самотна фигура, и тая неловкост на израза…
— Вие сте невъзпитана — казвам. — Поне изпратете човека!
Тя се обръща сепнато, сякаш съм я зашлевил, а Петко също ме поглежда, но аз не мога да различа погледа през тъмните очила и само отгатвам: „остави, братче, излишно е“. Сетне гостът леко ми махва с ръка и отваря вратата, а Лиза го сподирва.
— Вие сте груб и нищо не разбирате — казва ми малко по-късно жената, когато отново влиза в стаята. — Когато ми изкрещяхте, аз се мъчех да го изтръгна от сърцето си.
Тя ме гледа с оскърбения поглед на несправедливо ударено куче и очите й са леко овлажнели.
— Не съм ви крещял — възразявам.
И все още ядосан, добавям:
— Все пак той е баща на детето ви.
— Но аз не искам да е баща на детето ми! — извиква тя.
— Ето че сега вие крещите. И въпреки че крещите, не се чувате какво говорите: той е баща, искате или не искате!
— Само физически — отвръща Лиза вече по-спокойно.
— Ваша работа — свивам рамене. — Но доколкото имам сведения за другите ви познанства, той стои доста над тях. Може да не е съвсем в ред, обаче не е мръсник.
— Разбира се, че не е мръсник — съгласява се тя. — И за ваше сведение съвсем си е в ред. Вие не сте в ред. Аз не съм в ред. А той си е добре.
— Значи — другото — промърморвам. — Не очаквах това от вас. Вярно е, че трудно може да издържа семейство…
— Нищо не разбирате — прекъсва ме тя с досада. — Ако той не може, аз все някак си ще мога. Обаче той ще бъде толкова баща на детето, колкото и мой съпруг. Сиреч никак. Щом сте приятели, как не сте усетили, че той си е един свят сам за себе си, който няма нужда от вас, който може да живее до вас, но не с вас, и който от дъжд на вятър ще се сети за вас едва когато го затресе треската да приказва, а след като се наприказва, отново ще ви забрави не защото е безчувствен, а защото си има свой свят и вашият свят не е неговият, и изобщо за какво ми е да живея с такъв човек, с когото няма начин да живееш, а можеш само да делиш покрива, и то в случай че внезапно не го прихванат и не смени местожителството, както вече веднаж го направи.
Тя се запътва към прозореца, сетне се обръща и сяда на обичайното си място.