— Другарят Павлов?… Не знам дали си спомняте за мене… Аз съм…
„… Втората съпруга на баща ви“, довършвам мислено.
— Разбира се, спомням си. Заповядайте.
Спомням си, да. Беше адски студ при това погребение и аз си мислех, че това на нищо не прилича, дето баща ми са го сложили в ковчега само по костюм. Беше адски студ и духаше леден вятър, а замръзналите буци тропаха като камъни по ковчега, сякаш баща ми го замеряха с камъни, а насреща, от другата страна на гроба, се бе свила някаква непозната повехнала жена — втората жена на баща ми.
Тя е тук сега тая, втората, седнала неловко на крайчеца на стола до бюрото. Поглежда ме бегло, сякаш да провери не съм ли прекалено смаян от нахалното й появяване, сетне произнася:
— Може би е нередно да идвам да ви безпокоя… Наистина дълго се колебах, преди да дойда… Но после си казах, че и без това толкова много време е минало и повече не бива да протакам…
Разтваря охлузената си кафява чанта, изважда някакъв плик и го поставя върху бюрото.
— Това е писмо от баща ви, писмо до вас. Открих го преди два месеца, защото допреди два месеца даже не бях се сетила да посегна към папката му с ръкописи, мислех, че са черновки на негови статии, неща без значение, пазех ги просто за спомен… И когато един ден ги разрових, открих това писмо и го прочетох, знам, че е невъзпитано да се четат чужди писма, но го прочетох, признавам.
Поемам плика. Той е съвсем нов и очевидно няма нищо общо с писмото на баща ми. Поемам плика и го поставям в джоба си, няма сега да седна да го чета на глас, още повече тя вече го е чела и едва ли ще и бъде интересно. В тоя момент се сещам, че там, в джоба, би трябвало да се намира и снимката на Бистра, истинско светотатство — снимката на една гола жена до писмото на един мъртвец, — но когато опипвам вътрешността на джоба, оказва се, че снимката я няма. Кой знае къде съм я загубил.
— Кога смятате, че е писал писмото? — питам не защото държа особено на тая подробност, а защото все пак и аз трябва да кажа нещо.
— Вероятно след като вече бе на легло. Както знаете, той пишеше винаги на машина, а писмото е писано с химикалка, драскано, задрасквано и недовършено… Вероятно го е писал с температура, иначе сам знаете, че имаше твърде гладък стил…
Тая пък: „стил“.
— Дааа… — отзовавам се — всичко се разви толкова бързо.
— Всичко беше една катастрофа — уточнява тихо жената.
Безцветна женица, неловка, свита и облечена без излишен разкош.
— Вие какво работите, ако не е съвсем нетактично…
— Машинописка съм.
Тия машинописки. Семейна орисия.
— Всичко беше една катастрофа — връща се жената към своето. — Разводът, бракът, смъртта, всичко едно подир друго, сякаш съдбата държеше час по-скоро да ни накаже.
— Да ви наказва — за какво?
— За грешката… За греха… — произнася та едва чуто.
— Какъв грях? Нали сте се обичали?
Тя ме поглежда смаяно, опитва се да каже нещо, но брадичката й се разтреперва и ето ти я, захлупила лице в ръцете си и разтърсвана от безмълвен плач.
Добре, че е безмълвен. Редакцията не е най-подходящото място за такива неща.
— Дали сме се обичали? — повтаря тя въпроса ми подир някое време, вече успокоена, но с все още потръпващ глас. — Десет години трая тази наша агония…
„Моля?“ — иде ми да запитам също като Лиза, обаче се овладявам.
— Вината е моя. Бях луда по него. Той беше за мене най-чистият човек. Вината е моя, а той си отиде.
Тая пък: била луда по него. Намерила и тя по кого.
Жената се готви да каже още нещо, но вероятно се сеща, че е неприлично да се говорят такива работи пред един син, прибира кърпичката в охлузената пластмасова чантичка и става.
— Да знаете с какъв страх идвах насам… Ще ме изгони, викам си, такива неща не се прощават…
— Избийте си тия мисли от главата — казвам, като също ставам. — Пред никого за нищо не сте виновна. Всеки има право поне на една любов. Някои си позволяват и повече от една.
Подавам й ръка и тя я поема с бледата си слаба ръчица и ми хвърля последен изпитателен поглед, сякаш иска да се увери, че говоря сериозно.
Не знам какъв е този мой личен почерк, но маса хора смятат, че ги будалкам.
Останал сам, бъркам в джоба и вадя плика, Писмото наистина няма нищо общо с тоя нов плик. То е съвсем старо и смачкано, по-скоро някаква черновка, надраскана с химикалка върху лист за заявление и съставена от едно-единствено изречение, на всичко отгоре недовършено. Прочитам го съвсем набързо, сетне се приготвям да го прибера, но вместо туй отново го разтварям и го прочитам пак. Не е чак толкова дълго, че да не мога да го прочета два пъти.
„Антоне,