— Не знам колко книги са написани от разни мъдреци на тема „Как да успеем в живота“. Щом са толкова мъдри, защо никой нищо не е написал на следващата тема: „Какво да правим, след като не сме успели“. За такова четиво вероятно ще има повече читатели.
— Тая тема са я оставили на тебе.
— Е, да, понеже не ми стига акълът. А такова-съчинение наистина може да напише само такъв като мене. Дето има достатъчно опит в неуспеха и достатъчно идеи в главата.
— Ами напиши!
— Ще напиша. Стига да набарам ръководната нишка.
Само че, вместо да напише, взе, че изчезна и отнесе тайната със себе си. А темата и до днес лежи неизползвана. Все едно че ми е оставена в наследство.
Началото бе навярно оная история. Една редакционна история, глупава до немайкъде. Бях дежурен по брой и се наложи да падне някаква статия, та трябваше да я заменим с друга и понеже главния го нямаше, обадих се по телефона на заместника и той запита какви материали имаме в резерва, а аз му ги изброих, на което пък той отговори „пусни това или онова, изобщо пусни, което пасва по размер“, и понеже „това“ не пасваше, пуснах „онова“.
Туй беше историята или поне първата й част. Защото се оказа, че „онова“, дето го бях пуснал, бе някакъв материал, спрян седмица по-рано от главния за по-основна проверка, един от тия неверни сигнали за нередности, от които произтичат сума главоболия. Така че на следния ден едва влязох в редакцията — и ме извикаха при шефа.
Беше бесен. Когато бе най-бесен, полагаше най-големи усилия да се сдържа. Фучеше ли, нямаше нищо опасно, но видиш ли го такъв леден, значи бесен е. Разбирам ги тия спокойно-бесните още от времето на леля си.
— Ти ли пусна тази дописка „За безотговорността“?
Потвърдих, че съм аз.
— Значи двойна безотговорност — кимна мрачно той. — Едната — на дописника, другата — твоя.
Мълчах. В такива случаи най-добре да си мълчиш.
— Този материал аз лично го бях спрял — поясни главният, като натърти свирепо на думата „лично“.
— Не са ми казали. Материалът беше набран.
— Долу в печатницата има сума набрани материали — и наши, и чужди — готварски рецепти, съвети за пръскане на лозята… То да беше пуснал някоя готварска рецепта май щеше да е по-добре. В готварството поне няма клевети.
Пак мълчах.
— А не ти ли е известно, че не можеш да поместваш такъв материал без мое разрешение?
— Вие бяхте на пленум…
— И какво, като съм бил на пленум? Ти от вчера ли си в тая редакция, та не знаеш кои материали могат да се пускат с лека ръка и с кои трябва да се внимава? Как пък точно за тази дописка се хвана?
Сега бе моментът да му кажа, че съм се хванал по препоръка на заместник-главния. Но защо да му казвам. За да излезе, че доноснича и се оправдавам. Да му каже заместникът.
— Наистина, как точно за тази дописка се хвана? — повтори с едва сдържано ожесточение шефът.
И понеже продължавах да мълча, добави:
— Да ти кажа ли? По същия принцип, по който шило в торба не стои. Ти имаш вкус към скандалите, към сензацията… Само че нашият печат не е сензационен печат. И такива, дето обичат сензациите, не им е мястото тук.
Пауза. Колкото да се успокои. Лекарят навярно му е внушил: не бива да пушите, не бива да се вълнувате. Пушенето го бе оставил наскоро, но с вълненията нещо не му вървеше.
— Свободен си.
Или ще ме уволни, или ще ми се размине — рекох си и за всеки случай се отбих при заместника. Нямаше го. Може и наистина да бе болен, както твърдеше секретарката, а може и да се бе направил на болен, додето шефът се успокои.
Или ще ме уволни, или ще ми се размине, казвах си, като вярвах повече на второто. Не се смятах за Богородица, обаче вината беше поделена, и моята бе най-малка. По-голямата бе на оня мухльо Янков, който беше оставил шпалтите да се въргалят между готовите за печат материали. А най-голямата бе на заместника, понеже бе дал нареждането. Пусни „това“ или „онова“. И аз бях пуснал „онова“. Точно по предписанието и без умисъл за сензации. Макар че сензацията винаги е за предпочитане пред отегчението.
Не ме уволни, но не ми се и размина. Още същия ден издаде заповед за понижение. Деградацията стана скромно и тихо, без бой на барабани и късане на пагони. Опразних самостоятелния кабинет, който заемах като шеф на културния отдел, и се пренесох при читателските писма, дето бях почнал кариерата си. Само че тук вече не бях шеф на отдел. Шефът бе Янков.