Тихо зад рида се подйема тъжовният напев на кавала, препълнен със звъна от стадото.
Втора Самодива (ослушва се) — С-с-с-т! Ето! Зареди пак
Самодивите се заслушват в кавала. След малко мълчание.
Първа Самодива — Ой, махни-махни, сестро мила. Не е туй песен — жива жалба подйема пак овчаря. Елате при извора, цветя да натопим. Ето наши посестрими, изкъпали кръшни рамни снаги, доплитат коси… (Повежда ги към извора.)
Четвърта Самодива (с тия до нея, като им струва място) — Натопете цветя, сестрици. Дълга пътя от Добруджа сме бъхтали и двете, морни снаги в извор да изкъпем.
Първа Самодива (натопява с другите цветята си, сядат всички край извора и почват да вият венци) — Пристегнете ризи златокрайки — завийте венци, че горе вече закършат със сури елени нашите посестрими. Жив смок шиба — елен не чака!
Сплели вече коси, едните самодиви се защурват нагоре по хорището и из гората, а други остават да плетат венци. В същото време песента на кавала наяква и все по-широко оглася с тъжния си напев.
Втора Самодива (унесена в кавала) — Дума по дума несретна орис нарежда.
Трета Самодива — Слушайте да го слушаме Марварска песен — на песен на радост и воля. Сал жалби в таз земя в песни припяват.
Първа Самодива — Турци ил яничери, угри ли ил татари кръстом я не изрътиха с гробища! От тиха бяла Дунава, пряко Балкана, равни Румански полета, че до килиите на черника в Атон — всички все тая песен пеят.
Втора Самодива — Своя песен свири овчаря. Слушай. Своя жалба разправя. Из сърце му право извира.
Трета Самодива (заслушана заедно с другите в песента, след малко мълчание) — И тия звънци и тюмбеллеци. На неврокопски звънчар ходил да ги поръча, самичък сребро му занесъл: от сребно да ги излее. — Дума по дума от кавала поемат, един я на друг предават — песен на жалба далеч отпяват.
Втора Самодива — Дума ще и до Гюрга занесат — може да бленува, клетника! — Да чуе, що му е наболяло на сърце за нея.
Първа Самодива — Гюрга в горен пруст е прибрала свекърва още в залез-слънце… Ако доземе някой от песента му: — само моми и момци по седенки. Като рано осланени цветя ще наведат глави от нея; ще прокълнат и младост, и венчило.
Кавалът оттатък дигва глас; самодивите пак се смълчават и отведнъж — писва, прекършва песента, та всички, като са насядали край извора, трепват.
Втора Самодива (сепната) — Как прекърши песен изведнъж!
Трета Самодива (плахо) — Душа след песента из кавал излезе!
Втора Самодива — Млъкна всичко. Само тюмбеллеците се обаждат изпод земя, сякаш в село на умряло клепат.
Първа Самодива — Той и тъй ни жив — ни мъртъв се влачи след стадото. — Ний ли грижа ще берем по людски несрети!
Втора Самодива (като се подйема) — Ще ида: душа му на устни да сваря — с чемерни билки болест да прокудя.
Първа Самодива — Не е болест. — Остави го, сестро. Стадо е станал в кошари да притвори. В залиси и грижи — всички са таквизи — и радост хабят, и тъги забравят. (Към трета Самодива.) Ти, сестро, изви вече венец — хубост една!
Трета Самодива (която слага венче теменужки над чело) — Такъвзи исках — сама да го не сещам в руса коса… (Към втора Самодива, която, хванала два стръка в ръце, се е унесла в мисълта си и спряла да плете.) Дай и твоя да довием, сестрице — злакове вече между пръсти, ще ти повехнат, ти все овчаря вайкаш и мислиш.
Втора Самодива въздъхва тихо, навожда глава и пак захваща да вие венеца си мълчаливо.
Първа Самодива (след малко) — Кое младо на радост не се е нарадвало, невяста след година кому не додейва! — По сбори и панаири, по друмье и раздрумье, цял живот кярове по гурбет гонят, а невяста крее край свекър и свекърва и из ден в ден чака да се върне… Чака и гълта сама сълзи — някак жалба й други да не догади… Кога чак коса забелей и млада сила изцеди, ще отседне от коня и ще захлопа на порти той — със злато тежки кемери донесъл, тепърва живот да живей, на чест да се радва…
Трета Самодива — Дали и Гюрга вече си е отзела от Пирин, от хора нощем тъдява. Свряла се е като мърварка в село: ни очи смее да дигне, ни свекърва да прекърши воля.