Първа Самодива — Самодива само китки кичи и хора вий, поврага жалби и несрети, поврага залис и грижи! Ще си похабим радост за хоро тази вечер. — Отскубнете му два стръка кошута, венец по-здраво да вържа, че люшне ли се веднъж хорото — хоро не оставям накити да прибирам по коси!
Трета Самодива (като отскубва няколко стръка от обраслата брега кошута) — Островърха кошута извор Жива вода обрастя — На.
В това време на пътеката през пролома се явява, наметнал долама, Стилян, държи дълга гега в ръце. Той върви с наведена глава и без да погледне някого, иска да замине по падалата нагоре.
Първа Самодива (сегнала да земе стърковете кошута, щом забелязва овчаря, провиква се от мястото си) — Овчарьо, ти ли си оборил глава?
Втора Самодива — Като сянка се мярка и отминава.
Стилян (едва се извръща и като че пак иска да отмине) — Прибирам се на къшлата. И вятъра в гората утихна. Време е.
Трета Самодива — Не се спираш, ни продумваш. — Само песента ти слушаме зад рида.
Стилян (отчужден от тях, не може да се сприказва) — При кого да се спра?… Сам свиря, сам си паса стадото.
Първа Самодива — Забрави ни. — Забрави, що хора по нашите хорища си въртял с меден кавал, докато от хоро ни най-мила дружка откъсна!
Стилян (повръща се, пристъпва към самодивите няколко крачки и несетно завързва разговор) — Като възвие ума на човека въз друга страна — и него ще забравят, и той забравя… Ката вечер аз оттатък свиря и вий китки кичите отсам, пък ни аз вас чувам, ни вий мене.
Втора Самодива — Всички бяхме напред дъх притаили да те слушаме! Дума по дума как нареждаше кавала ти аз слушах.
Стилян — И да сте слушали… Ех, не са вече ония песни, що съм свирил в потайна доба из тези пусти тилилейски усои!
Втора Самодива — Кога прекърши песен изведнъж, като лист сърце ми трепна…
Стилян — Прекърших… уморих се вече блянове да бленувам и песни да пея самичък. В песен блянове да препявам… Днес пак бях запладнил стадо край дъба, под дъба седнах да отпочина. Заспал съм и засънувал — Гюрга ми иде да ме споходи — и жълъд падна да ме събуди! Не навял се пусти беломорец… Цял ден в ума си сън приповтарях, в късна вечер рекох с кавала и в песен да го препея… Ала ми вече додея! И станах оттатък, от Бистрица, пак надолу към село да погледна… Не се мярва сянка отнейде!… Ясен месец грее като слънце, стихнало е дол и бърдо в далнини, ама де ще по туй време друмник из друма!…
Втора Самодива — Сън ще скоро наяве да стане, овчарьо — не викай!
Първа Самодива — Земи пак кавал само, ела на хоро ни засвири!
Трета Самодива — Сън и по-мил отново наяве ще видиш — кога с Гюрга оброк си струвал и очи като извори самичък си й обричал да изпие.
Стилян — Де оброк тя да бе спечелила тогава! Сляп да тръгна по света — само тя пред мене да стои. Да я гледам както хоро повежда и мене с поглед прострелва! Камо тъй да бях ослепял, сал нея да гледам, с кавал песен за нея да пея… Сега в самост по цял ден затварям очи — веднъж да я хвана само, да я видя — както аз я знам — и не мога! (Махва отчаяно ръка и отминава нагоре по падалата към колибата си.) Не мога вече и песента й засвири…
Мълчаливо самодивите го изпращат с погледи. Втора Самодива пристъпва няколко стъпки след него.
Трета Самодива — Не бях го виждала такъвзи.
Втора Самодива — Сърце да ти се откъсне. (Като се повръща пак на мястото си.) Сама не зная какво да му продумам.
Първа Самодива — Каквото щеш хортувай! Коя дума у него сърце ще пробуди. — Кога се радвал на всички околовръст — всяко листо с ромона си му шептяло, всеки стрък се надигал пред очи му да го види — един сал блян спастрил у себе.
Трета Самодива — Слязва в село, един го дръпнал отсам — друг оттатък — самичък не вижда кога му обрали душата…
Още докато трите Самодиви вият край извора венци, горе на хорището други три захващат да свирят с уста, залавят се една други за ръка и вихром се завиват. В същото време младо Овчарче с крака, обвързани от нестригана козя кожа, се изправя горе на скалата да гледа хорото на самодивите.
Първа Самодива става и налага венец на глава. Подире й стават другите.