Трета Самодива — Какъв венец сви!
Първа Самодива — Стрък от всяко цвете преплетох в него — момина сълза и теменужки най-много! (Показва към самодивите, що са се завъртели на хорището.) Ха, тези завъртяха вече! Като подевки на мегданя. Гайда неписнала, моми и момци се не сбрали — те си тананикат сами и хепат.
Трета Самодива (показва нагоре към Овчарчето) — Над скалата и Малешината вече — и той да ги дебне и да ги подзема.
Самодивите се завъртяват няколко пъти. Овчарчето подсвирва весело горе от скалата, те се извръщат към него, разсмиват се и потъват пак в гората.
По пътеката през пролома се задава в празничната си селска премяна Гюрга Самодива. Тя се спира на пътеката, поглежда мълчаливо наоколо, като че си спомня за родните покрайнини, които пак вижда сега.
Гюрга Самодива (към самодивите, които наставали край извора със сдържан глас, като че чужда помежду им) — Венци ли край извора вийте? — Овчаря дали се е прибрал горе?
Втора Самодива — Гюрга!
Първа Самодива (и другите радостно и някак учудено се споглеждат и в един глас) — Гюрго!
Всички се втурват към нея. Тя отначало е сдържана, като че не може да се отпусне пред тях, а те любопитно я гледат и подйемат.
Трета Самодива — Той нея гони, тя него; ненагонили се, няма да се догонят.
Втора Самодива — Овчарьо, аз право думах — сън ще яве да стане!
Първа Самодива — Какви вихри са те погнали в потайна доба — пряко пусто горье, Гюрго, да дойдеш насам?
Гюрга Самодива (усмихната, без да се увлича) — Дойдох след година — година и повече мина — отвратки да ви сторя.
Първа Самодива — Гледай я, да й се ненагледаш, слушай я. — Отвратки! Не бе се чувала и тази дума по самодивско хорище!
Гюрга Самодива — На посестрими отвратки да сторя и своя овчар да видя…
Трета Самодива — Къщни грижи! Ой, Гюрго, как навождаш кротко лице, как тихо приказваш!
Втора Самодива (все още продължава да я оглежда и да й се любува) — И като грижовна стопанка се стъкнала!
Първа Самодива — И като въртокъщница приказва — вижте я!
Гюрга Самодива (разсмяна и отново като своя между свои) — Гледайте ме, нивга не сте ме виждали… Ой, дружки-посестрими, видях аз с грижи как радости вървят и от мъка как воля се ражда!
Първа Самодива — Радост през мъки и грижили ли си гонила да стигнеш, горкана!
Трета Самодива — Под ниска стряха, де денем и нощем черна мъка с неволя се боричкат, разпаса зелен пояс момински — лицето бръчки да набръчкат, ръце слинове да покрият и като съсухрена вейка да съсухрят снага…
Гюрга Самодива — Не знайте — недейте приказва… И в затънена глушина щом слънце надникне, злак побива; в кална локва сред село, сама видях аз — цяло небе се усмихва — по-ведро и по-весело, отколкото във висини!
Първа Самодива (радостно към другите) — Над всичко надсмогнала, волно се сърце под нищо не превило.
Гюрга Самодива — Сред схлупени стрехи хубост и живот подигнах; сред труд и робия хоро завих, мало и голямо повлякох. Младост всяко да отиграе, свойте неволи самичък всеки да стъпче. — Хе, тътнела е земя под моето хоро, дигала съм се до седмото небо!
Втора Самодива (която всичко време с напрегнато внимание слуша Гюрга Самодива. Към другите) — Каквото си беше! Само приказката й не се долавя сякаш…
Първа Самодива (като хваща с две ръце за рамена Гюрга Самодива, жадна да я слуша) — Разправяй, Гюрго — по долна земя по света какво си още видяла — познала. Разправяй, да чуем и ние!
Гюрга Самодива (иска да ги отмине) — Какво ще разправяме, сестрици… За приказка ли съм тръгнала тук! Чакайте, вакла овчаря — искам…
Втора Самодива (спира я) — Потрай, не бързай. Да те видим още.
Гюрга Самодива — Още. — Трудна-неволка съм била, сестрици, от сърце рожба добила. След мъка страшна, радост пламна в сърце ми — радост, що с думи се не изказва!
Трета Самодива (още по-удивена, към другите самодиви) — Трудна-неволка! От сърце?…
Гюрга Самодива — Вчера съм станала от легло — днес отново се родих! — С крила соколови съм литнала право на връх планина да кацна!
Първа Самодива (учудено отстъпва от нея, погледва я и плясва с ръце) — Имат ли вяра думите! — Ти ли си, Гюрго, не си ли?