Четвърта Самодива (която с няколко още заобикаля Гюрга Самодива, докато тя се разправя с другите. Гледа я, пипа я, като че иска да се увери дали наистина е тя) — Сребърен чапраз кръст пристяга.
Пета Самодива — И руси коси пак на две разплела…
Гюрга Самодива (иска да тръгне към къшлата вече, но самодивите не й дават път) — Забавихте ме. Чакайте. После ще познайте. После, като ви сама пак хоро поведа…
Трета Самодива (и всички обрадвани от думите й) — Хайде, да ни поведе пак хорото — в хорото да й се порадваме.
Втора Самодива (припва към колибата нагоре) — Аз ще овчарю хабер занеса!
Гюрга Самодива — Викайте всички вили-самовили хоро да извием. С думи, що се не изказва, с очи, що се не довижда — в хоро се всичко открива!…
Първа Самодива (като оставя Гюрга Самодива и се разтичва с другите) — Тичайте по върхове и ливади, викайте дружки-посестрими — вито хоро десетредо пак с Гюрга ще играем!
Всички Самодиви припват из гората и сепнати самодивски свистения се подйемат наоколо.
Гюрга Самодива тръгва нагоре към овчарската колиба, дето вече я е преварила втора Самодива.
Втора Самодива (хлопа на колибата на овчаря) — Я излез, излез, овчарьо, сън се наяве обърна!
Стилян (излиза из колибата си мрачен и замаян, не може изведнъж да разбере) — А? Мен ли викаш?
Втора Самодива (показва му към Гюрга Самодива) — Я погледни, само погледни — кой иде отдолу!
Гюрга Самодива (спряна на едно падало) — И да види сам не ще очи повярва!
Втора Самодива отминава в гората и под лунните лъчи на самодивското хорище остават само Стилян и Гюрга Самодива.
Стилян (когато чува гласа на невястата си, трепва радостно, но изведнъж тръгва към нея) — Аз знаех: нощ на ден се обръща, ден на нощ, стига да речеш да тръгнеш!
Гюрга Самодива — Не дойде ти, аз дойдох!
Стилян навожда мълчаливо глава и заедно с Гюрга Самодива тръгват надолу.
Гюрга Самодива (след малко) — За Петровден, с бяла харкома ракия, чак отвън село излязох — всички кехаи и овчари си дойдоха, само тебе няма. По Илинден — от песни и веселби всяка къща гърмеше, само нашата в глушина остана…
Стилян — Кога е било то за Петровден или Илинден овчари и кехаи — аз да не тръгна да ги поведа! — През колиби ли, села минехме: всички знаеха, Стиляновата дружина върви… Пък в наше село! Войвода, ни цар тъй са те срещали.
Гюрга Самодива — Само откога заведе невяста в къщи, изстина ти сърце от всичко.
Стилян — Недей, Гюрго. Овчар не е оставил невяста — печалби по гурбет да гони. Не съм за иманье аз като други… Питай ме оставила ли ме е мисъл ден и нощ за тебе. Ама как излязох из къщи…
Гюрга Самодива — Скарахте се с майка. — Ни те видях, ни ми се обади.
Стилян — Мен и тъй беше ми се стегнала душата край къщи. Цяла зима все работа и грижи. Запролети се вече, гората шуми, подйема пай свойта песен за воля — пък в къщи — един насам тегли, други нататък: кого да гледам, да слушам? — Едвам ви придобра веднъж — виж, мама казала, ти си й посрещнала приказка…
Гюрга Самодива (която безучастно слуша поплаките му) — Къщни разправии… И тука още ли се вайкаш и мислиш!
Стилян — Те ме от къщи прокудиха.
Гюрга Самодива — Не си товаря аз душа! — Дето станат, там да останат.
Стилян — Нехаеш ти — теб никой те не задява. Всичко на мене вървеше да трие сол на главата.
Гюрга Самодива — Като спреш да ги слушаш — ще вървят.
Стилян — Много пъти все ме налиташе, веднъж ми причерня — ще се върна, радостта и младините си да намеря пак, никой за нищо да не ме закача. Птичка в оставено гнездо се повръща и пак виква от сърце да запей — повърнах се и аз, ала още като погледнах запустялата колиба! — Същия Пирин с тъмни усои, същите тъмни рудини, стадо да разтиряш колко щеш, само сключило се сърце — ни хубост да гледам ще видя, ни лъх да полъхне ще ми разведри тъгата. Свел съм глава, по цял ден мисля за в къщи. Избягах уж, пък мисълта ми не се откъсва оттам. — Няма ли, виках си веднъж Гюрга — да доде да ме споходи! На нея бари да домилея!
Гюрга Самодива — И да ми е милно домилявало, овчарьо… Остави ме трудна-неволка: тебе не се откъсва мисъл от къщи, пък аз бях прикована…