Стилян (учудено я поглежда и смутен) — Трудна-неволка? Че… да бих знал!…
Гюрга Самодива (свенливо) — Да тръгна из село — тъй ли искаш ти — всички да ме чуят…
Стилян (иска да се оправдава) — Ама аз да знаех, Гюрго… Как би те оставил в къщи тъй…
Гюрга Самодива — Ти тръгна да си дириш младините. — Пролетта цяло село плувнало в облаци, разцъфтели дървеса — още няма мъка, ни грижа. — Като захванаха да се наливат и зреят плодове, като клюмнаха натежали класове по нивята — глъхна навред, всичко натегна, зачака часа си…
Стилян — Зачака…
Гюрга Самодива — Сама-саминка до прозореца в къщи и аз, гледах в насрещни градини как по слънцето въртят от сутрин до вечер високо дръжье слънчогледите. В зори като се завият към изгрев — цял ден по него, не остава ни дъх, ни сок у тях — и вечер пак ще сведат чела над корените си в земята.
Стилян — Забиеш ли корени в земята: и слънцето да стигнеш нагоре, пак ще клюмнеш над корените си…
Гюрга Самодива — Чичо ти Костадин издъхнал, дойдоха да кажат веднъж.
Стилян — И чичо Костадин се поминал?
Гюрга Самодива — Заклепа клепалото. Откъсне се един звън, протегне се над село, втори-трети — както бях се превила до прозореца…
Стилян — Горкия чичо Костадин!
Гюрга Самодива — Мъка ме разтърси цяла. Скочих — не мога да си намеря място из къщи. Тръшнах се — една ръка ми хвана сърцето, ще го изскубе сякаш… И подире… подире като утихна всичко, като ми светна пред очи, сред тишината се обади с ясния си гласец моя аждерко… Защо не беше, овчарьо мой, да го чуеш и ти!
Стилян (радостно) — Ой, Гюрго, мойта момчана рожба!
Гюрга Самодива — Тъй леко-леко ми стана на душата — себе си и всичко отново познах в света. Вчера не ме сдържа на постеля, днес ми стана тясно из къщи. — Майка да бави рожбата ми, аз литнах като птичка към тебе!
Стилян (не може да удържи радостта си) — Гюрго! Нов живот с галено чедо. — Отсега вече нов живот на нова радост! — С тебе двама край него — при него, — хайде…
Недовършили още реч, Стилян и Гюрга Самодива, Овчарчето пак се изстъпва на скалата. След малко сепнати свистения се подйемат, зашумяват дървеса и ветви и през рида отгоре от гората се показват припнали към хорището самодивите, препасани с бръшлян и окичени с венци и цветя.
Първа Самодива (припнала към Гюрга Самодива) — Хайде, Гюрго, всички дружки-посестрими идат — с първа сила хоро да ни поведеш! Ти поведи, ний подир тебе — да свием, извием както си знаем!
Гюрга Самодива (готова, разперя ръце и се налавят една до друга) — Ето ме, дружки! Хващайте една за друга — в хоро радост да отиграем! — Овчаря мой пак ще надуй кавала: песен за нов живот и нова младост!
Стилян (трепва и измъква от пояс кавала) — Гюргина песен — дръжте се добре, слушайте — що вели кавал, говори!…
Трета Самодива — Хайдете, дружки-посестрими, Стилян кавала подйема.
Стилян — Подйе го той вече и ще свири — Гюрга Самодива хоро да играе — сам Ирин-Пирин ще му приглаша!
Стилян се обляга настрана до един бряст и надува кавала.
Самодивите подйемат скокливо хоро и запяват тихо:
Всички самодиви се пущат.
Втора Самодива — Свириш, бог убил те, овчарьо, в кавала душа говори!
Стилян (хвърля се да прегърне Гюрга Самодива) — На нова младост песента! От хоро те зех, в хорото те познах пак, Гюрго…
Гюрга Самодива — Мъжка е сила у тебе. Тъй си ми драг, овчарьо!
И двамата се прегръщат и целуват. Самодивите подкачат пак хорото около им и подйемат песента.
Действие трето
Късна есен полъхва над посърнали дворища и градини, пред прозорците на някогашната бабина Петканина стая. Тук-там по колове на плетищата се жълтее тиква, свесла мисири висят някъде под дълга стряха, по стените съхнат върви червени петелки. Вътре, в къщи, всичко е отново прередено. Пречките на прозорците изрязани, нови хубави постелки красят навред, стените добре измазани и тънки первази се вият наоколо. В прибраното огнище гори слаб огън, под стария иконостас е изправена шарена ракла, а над нея е провесена от тавана цедилка — люлка за детето.