Още отрано захваща да се смръква и през прозорците се забелязва как един след друг комините по покривите задимяват с гъстия си чер дим. Отдолу под чардака се чува проточеният блей на овце, който от време на време пресичат дрезгави кукуригания на петлите из махалата. Морна дрямка е налегнала над всичко околовръст.
Стилян, с вехти и поизтрити дрехи, по антерия, се е претегнал лениво на миндеря, дреме мълчаливо. Гюрга Самодива, празнично стъкмена — причесана, със свързана на чело забрадка със злата огърлица на шия, е приседнала на шарената ракла, зела в ръце рожбата си и я бави.
Гюрга Самодива (срещайки с показалец пръстчето на детето) — Хай, мамино мило чедо, хай — бо-о-о-т, бо-о-о-т! Няма да плаче мойта рожба попана — не е хубаво, като плаче! Хай пак — бо-о бо-о-т… Ха, тъй! Не обичам аз детето ми, като плаче. Разкриви уста, набръчка веждички, разцили се… Виж, личицето му — слънце светва, като се усмихне! Хайде сега в люлката да наня… (Не го сложила още в люлката и детето пак се разплаква. Тя скача и го носи насам-нататък из стаята. Като че й е додеяло.) Е-е-е, хайде пак!
Стилян (лениво подига глава, сякаш вече всичко му се е отщяло от света) — А? Какво го гълчиш?
Гюрга Самодива — Ще го гълча ами! Цял ден не ме остави да излезя от къщи.
Стилян — Къде ще вървиш? (Като се понадига да надзърне през прозореца.) Я виж какво е облачно навън — тази сутрин беше захванало и да ръми. — Таквози време не е ни за ходене, ни за работа. (Клюмва отново на миндеря.)
Гюрга Самодива — Хайде, пак! От сутрин до вечер ти само дреми тук и аз да стоя да бавя този немирник…
Стилян (надига се, протяга ръце и се прозява) — А-а-а!
Гюрга Самодива — Той плаче, не млъква, ти се прозяваш и не продумваш дума.
Стилян — Женени хора — какво искаш да приказваме. Всичко, дето е било за приказка помежду ни — изприказвали сме го.
Гюрга Самодива — Други път бари Пенка идеше да го земе от ръцете ми надвечер, сега — отишла е да гледа хорото — и нея я няма… Пък тези овци какво са се разблеяли, да са зажалили отзарана.
Стилян — Каза ми съседа, ще доде да помогне днес да изринем кошарата. — Не ги изкарах, блеят.
Гюрга Самодива — И вий ще ринете кошарата днес…
Стилян — Петковден ли, ще кажеш. Този празник ний повече сме го вардили за майка ми. (Изведнъж се сеща сам.) Ами? — Тя днес тряба да посреща оттатък — ний не отидохме да я видим бари.
Гюрга Самодива — Едвам по тъмна вечеря ти дойде на ум. — Тъй ли ще отидеш оттатък?
Стилян — Врече ми се съседа, ще доде да ме вика, ти казвам.
Гюрга Самодива — На какво приличаш в тези дрипи и как се търпиш!
Стилян — Е, на кого приличам — на себе си ще приличам…
Гюрга Самодива — Като погледна през прозореца към хорото: всеки се запършил — пременил, драго му е, че живее — пък ти…
Стилян — Защото е на хорото — стъкнал се, пременил се — ще ти напълни очите. Я да го видиш у тях! — Ама ти мене само виждаш… тъй поотпуснал съм се; е, то се разбира, като ме гледаш ката ден все тъй, людските хора по ще ги смяташ за нещо…
Гюрга Самодива — И на хоро, и в къщи — по премяната си личи всеки.
Стилян — Ами… По нас има една приказка — знаеш ли я — хубавия кон и под съдран чул…
Гюрга Самодива — Ти всичките мъдрини на бабите из махалата чуваш и идеш да ми ги повтаряш — на ум да ме учиш.
Стилян (свива рамена) — Тъй си е приказката, ти казвам.
Гюрга Самодива — Няма от людски приказки ум да земам аз, ами ела да ти извадя дрехи да се облечеш.
Стилян (Става и тръгва да излязва) — По-напред да видя съседа няма ли да доде. Чакай!
Гюрга Самодива — Премени се, стегни — сам да се познаеш, като се погледнеш. В премени да сетиш — и сила, и радост…
Стилян — Подире ще се върна да се преоблека. — Като ме искаш пременен, да се пременя.
Гюрга Самодива — Ако видиш Пенка навън, кажи й да доде да побави този размирник — няма да ме остави на хорото да отида!
Стилян — Ще я проводя. — Приготви ми дрехи, ще се преоблека — двама ще идем.