Старата жена — Ех, да ви остави вас на по-широчко. — Я, какви си постлала-наредила; пролетес не беше тъй, като идвах.
Гюрга Самодива — Пролетес майка всички губерчета и постилки в диплуза държеше — сякаш за в диплуза да стоят са тъкани.
Старата жена (прихва да се смее) — Пък ти, като отиде тя оттатък, извади целия диплуз и го постла.
Гюрга Самодива — Не мога аз да търпя в пуста къща горница пълна с дрехи.
Старата жена (смее се още по-силно) — Ха-ха-ха! Че и пречките на прозорците си ги изрязала. — И не те е страх от нищо.
Гюрга Самодива — Тук на всички е оживял страх на сърце. Всеки се затворил, свил — да се не покаже, да го не видят… Има ли по-страшна неволя — тъй цял живот в къщи като в затвор?
Старата жена — Ха-ха-ха! Когато дода у вас, все ще чуя някоя нова от тебе, невясто… На толкози години жена станах, таквази приказка не бях чувала… Чакай-чакай, аз сватята Петкана да видя; тя как е, какво ще каже на туй!…
Пенка се повръща с крушови горилки в ръка. Старата жена тръгва да си отива.
Гюрга Самодива (към Пенка) — Тури на огъня да запалиш горилките.
Пенка (слага горилките в огнището) — Те са сухи, сега ще пламнат!
Старата жена (като се повръща от вратата) — Ами какво чуваме, невясто — Истина ли е? — Дойновица щяла да повтаря. Искал я някой вдовец — хем заможен и само едно дете имал. Като й е излязъл пък късметя — да се омъжи. Млада жена защо ще чака!
Гюрга Самодива — Не зная. Нищо не съм чувала.
Старата жена — Един плет ви дели — бива ли тъй да не се чувате! Ний горе чак на колибите се научихме… Тя нали е оттатък, аз сега ще я видя. — Хай да те не бавя за хорото! — Млада булка беше сватята Петкана, на днешний ден й съм ходила за много години оттатък до брашнянката и сега на старини пак.
Старата жена излиза. Пенка дигва запалените горилки от огъня.
Пенка — Хай сега, како Гюрго, бягай да гоня плача.
Гюрга Самодива — Да го гониш и жив да го изгориш, дето разплаква мойто попано момче! (Хуква наоколо из къщи, по нея с горилката тича Пенка. След като обикалят веднъж, спират се сред къщи). — Що си погнала да гониш, Пенка?
Пенка — Плач гоня да изгоря — твойто момче да не разплаква!
Гюрга Самодива — Гони, гони, в огъня да го загониш чак!
Пенка обикаля още веднъж тичешком наоколо и хвърля гранките в камината.
Гюрга Самодива (подава детето на Пенка) — На, земи го сега — плача му изгорихме.
Гюрга Самодива бързешком изскача из къщи. Пенка носи из стаята детето, което се е комахай замирило.
Пенка — Той сега ще спи — да порасте… Като майка си голям. (Спира се до прозореца и занича навън.) Ей, кака Гюрга отиде на хорото и право до батя Бойка… (Слага детето в люлката, люлее го и пак занича през прозореца. Отвън изведнъж дига глас гайдата.) Щом се хвана — и гайдаря тропнатата! Задруса се цялото хоро!… (Тя затананиква да приглаша на гайдата, после захваща край люлката излеком да потропва, докато се увлича в свирнята на гайдата и почва да тананика и сама да се хепа из къщи).
След малко се повръща Стилян и Пенка се смирява мълчаливо настрана. Още щом отваря вратата той, от чардака се зачува викът на Дойновица, която сега иде с черна салтамарка, препасана с чиста престилка и малко по-прибрана.
Дойновица — Стиляне, Стиляне! Чуй да ти кажа нещо!
Стилян (чака я да влезе и притваря вратите) — Какво е то?
Дойновица (с влизането си се огледва наоколо) — Тук няма ли никого? — При Стрина бях оттатък, видях те, че станах да дода да ти кажа. — Аз вече ще се женя, на друга къща ще отида и както казваше моя мъж, бог да го прости — човек да не става на чуждо гърне меродия, — ама… толкози години съм живяла с вас, мъчно ми е за тука. Че най ми е мъчно за Стрина. Рекох, ще се пресрамя да ти кажа една дума, пък ти, ако щеш, чуй!
Стилян — Е, казвай де. Ти каквото отдалеч го засука!…
Дойновица (с повдигнат изведнъж глас) — Бре Стиляне! Очите ти ли тази твоя Гюргя изпи, да ослепя — не виждаш в къщи какво става — пред тебе?
Стилян (поджегнат, изведнъж строго я смерва с очи) — Какво става в къщата ми?