Дойновица (дразниво) — Тича тя, ама май и срещу Гергьовден Стрина ни среща с изцапани ръце.
Старата жена — Не й дава на Сватята сърце да се стъписа, друга ръка да подкара къщата. Не я ли зная аз! Пък каквато беше се загрижила преди години. — Стилян ходи несретен и денем, и нощем, на никоя мерак не хвърля. Няма кой да поеме работата й, нито да умре, ще има кой да й склопи очите. Ей де през девет села в десето късмет излезе!
Дойновица — Свършили се бяха за Стиляна момите в наше село!
Старата жена — Моми и по вас, и по нас колкото щеш и дето посегнеше, нямаше да го върнат, ама надалеч му теглело сърцето, отдалеч си довел.
Дойновица — Доведе една от изгрев-слънце ли е — от заход: и той надали знае самичък портите й накъде са!
Старата жена — Няма да му съди някой на сърцето. — Нали, сватя Петкано?
Баба Петкана — Какво ще му съдя. Като я е харесал той. На мене снаха — на него жена.
Дойновица — Самичък да си беше отсъдил, че сега да не шушукат из махалата, и на Стрина да имаше кой да се отсрами на странини! Бог да го прости моя мъж, той тъй казваше: овчар не е загалил мома, сгодена да е била, пръстен да не повърне — да му пристане. На този свят по-напет и по-добър от овчаря няма!
Баба Петкана — Растат като фиданки сами в гората — ни зла дума ги трови, ни селски разправии жигосват и паметта, и сърцата им чисти.
Дойновица — Къде да се обърнеше Стилян — нямаше да му дадат момиче? Кога слезеше от Пирин онзи момък, стъкнал се, засмял се, като мома. Ама… ще зема сега и аз у тях да го коря — като от малък не му се изправяше врата!
Баба Петкана (неловко) — Без баща расъл. Той пък тъй… Всички еднакви не са.
Дойновица — Още малешина беше! Да дреме през есенните нощи край огъня горе на къшлата и да варди овцете, когато овчарите са слезли на седенки. Пък той не овчари, кехаите с него не можеха да се мерят! Първите му пайове за гиздило ги даде. Подир каквото му се паднеше: половината ще донесе тука на Стрина, половината пак накит да донатъкмява. Я, гледай! (Показва на разкачените по стената овчарски накити.) Каракулака му, пищова, рога, паласките — липсва ли нещо?
Старата жена — Ката година, кога слизаха за Петровден, като им писнеха кавалите през село, и аз излязвах да го видя. По-лани го спрях. — Да кажеш на майка си, му викам, или вода да ти свети, или за уроки да ти върже… Та малко и голямо като го заобиколило, като го зяпнало, да има колай с очи да го изпие!
Баба Петкана (усмихната) — Тъй се родил. — Да си разчеше чембаса, да се запърши — по-личен от него да няма! Той ми каза — викала си му — ще го урочасат.
Дойновица — За уроки ли не му връзва Стрина и магии какви не му вшива в доламата, само да го откъсне от тези пирински юди. — Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: като излезе веднъж човек вън-света, прави го каквото щеше!
Баба Петкана (пресича досадно Дойновица) — Което минало, какво ще го разправяме — ами забави се невястата, да я види Сватята!
Дойновица — Чакай, докато не е дошла, да ти кажа какво пак се разправяли Бойко и овчарите. — Няма людски помежду ни. — Помниш ли, Стрино, по Гергьовден ли беше или май чак по Илинден, по-лани, кога от девет момини градинки ходихме с тебе цвете за чемер да му берем?
Баба Петкана (още по-досадно иска да я спре) — Нищо не помня, Дойчиновице. Остави ги тези сега!
Дойновица (увлечена) — Чакай да ти кажа!
Старата жена — Оставя я. Нека каже.
Дойновица — Като се върнал горе на къшлата Стилян, ни той дигал очи да погледне самодивите, ни пък някоя смеяла да доближи до него. (Към старата жена.) Беше му вшила в дрехите Стрина чемери и магии, беше му надумала. — Две нощи го обикаляли — ни той към тях, ни те към него. На третата, месеца му изгрял, като се показала над скалата там Гюрга, та му посочила стрък здравец. — Хвърлили се и двамата един към друг, прихваща го тя през кръста: от земя в небеса го дигала, от небеса на земя го спущала — цяла нощ! — Докато му се завило и свяст, и ум!
Старата жена — Тц, тц! Гледай. С един стрък.
Дойновица — Дрехите ми тежаха от билки и магии — още по душата ми тежеше, викал той подире на овчарите. По нея само махленски клюки и одумки бяха нашили. Ама горски здравец щом лъхна в гърди ми, и клюки, и разправии се разпиляха по вятъра. Че всичко било с гнили конци зашито.
Баба Петкана (смръщена) — Ами-ами. Викал! Нямат овчарите друга работа, измислят, да му пущат приказки.