Дойновица — Ха, дано и мене, и мъжа ми, и този, дето ще ме земе, цяло село да ни знае. Аз, като се ожених, имах страха на мъжа си, докато му доведоха коня и ми казаха, че е умрял. Вдовица останах и пак не съм като невястата ти…
Стилян (пресича я) — Какво? Ама ти с мойта невяста ще се равняваш?
Дойновица — Няма да се равня. Като нея аз не съм проумявала нещо — да зарежа мъжа си, на своя глава да тръгна!
Стилян — Че ти имаш ли глава и тя да може да проуми нещо? Досега все: бог да прости моя мъж, той тъй викаше — държеше, сега пък — тоз, дето ще ме земе, тъй вика…
Дойновица — Е, аз не знам друго. Друго не ми влиза в работата. Останах млада вдовица, което бях чула от мъжа си, него държах. И благодаря на бога, не му зачерних името. На и досега коня му не дадох да продадат. Гюрга не рачи да забради чер ръчаник до третините на чича Костадина — аз, чак под венчило като тръгна, ще го снема! — Хората ме виждат каква съм. Затуй ми излезе пак късметя — човека самичък проводи да ме иска.
Стилян (като че на себе си, гневно) — Ще те видят. Всички сте една стока!
Дойновица — Ти гледай невястата си. При жив мъж още не беше годинясала в село и…
Стилян (втренчил широко отворени очи в нея и едвам се владее) — Какво мойта невяста? — Казвай де! — Какво да я гледам?
Дойновица (показва му с ръка към хорото) — Обърни се през прозореца, виж я! — Какво аз ще ти казвам. — Пред цяло село Бойко кехаята си я подвлякъл — де бре, не ще да знай! Като да си е негова!…
Стилян (настръхнал, отива и отваря вратата към чардака) — Оттука! Вън оттука!
Дойновица (разтреперана, се дръпва към вратата) — Аз ще си отида! Нищо вече няма да ти казвам. Няма да ме видиш. (Като излиза на чардака, малко по-смело.) Тя тази ръка, дето на майка се е дигала…
Стилян (вика гневно и я заглушава) — От къщата ми, ти казвам! — Да не си пристъпила още един път този праг! (Тръшва след нея силно вратата, мъчи се да се успокои и се разхожда насам-нататък из стаята.) Добре Гюрга не беше тука да ме види и тя. — На какво се обърнахме…
Пенка (след малко мълчание, тихо) — Батю Стиляне, кака Гюрга ти остави тука чисти дрехи. Каза, като се върнеш, да се преоблечеш.
Стилян (отива при раклата, похваща само дрехите и пак ги оставя на мястото им) — За кога вече ще се обличам и аз! Не се облякох с Гюрга — тя отиде на хорото да играй. Да дойде Дойновица да ми надума каквото си иска!
Пенка — На кака Гюрга буля Дойновица никога не смее тъй.
Стилян — Тя кога Гюрга е тука и не помирисва насам…
Пенка — Хем кака Гюрга нито се кара с нея, нито й е рекла някога…
Стилян — Аз стоя да се карам и да се бия с всички. — Затуй ще остане у мене сърце и за премяната си да мисля, и на хоро да отида!
Пенка — Няма ли да отидеш? — Е, тогази ти варди детето, пък аз да отида на хорото още малко.
Стилян — Хайде върви.
Пенка изскача. Когато отваря вратите, на чардака се мярва баба Петкана, събира по върлината прострените си дрехи и занича насам.
Стилян (забелязал изведнъж майка си, отива и се изправя на прага) — Какво, майко! Какво заничаш през прага? И ти ли не рачиш да влезеш тука при мене?
Баба Петкана (още на чардака, помайва се да влезе и мънка) — Бях простряла на върлината, че го събирам. Какво да влизам по вечеря вече…
Баба Петкана с нов чер сукман и хубава подшита салтамарка, влиза и държа няколко прани бели кърпи в ръка.
Стилян — Останал сам-самичък в къщи — само овцете се разблеяли под чердака, на поразия и те сякаш! — Днес празник, пък я ме виж в какви дрипи съм. Че и ти не искаш да додеш при мене.
Баба Петкана — Невястата няма ли я?
Стилян — Отишла на хорото, пък аз останах да стоя при детето. Бавач станах. — Мини, седни де! Захвана да чакаш и ти да те каня като людска ли?
Баба Петкана (сяда на миндеря и почва да гъни кърпите) — аз рекох, вий ще додете при мене оттатък. Нали посрещах днес.
Стилян — Ачи един празник е, дето ще се премени човек, ще се срещне с хора — да познае, и той че живее, — пък ний със залисията си забъркахме вече и делник, и празник. Чак по тъмна вечеря ми дойде на ум, че днес Петковден беше.