Баба Петкана (навела глава и с благ, тих глас) — От отзарана аз все ви се надявах. И съседи, и роднини — никой не ме забрави. Сватята горе от колибите слязла да ме зачете. — Мислех си, бари за Петковден вий няма да ме оставите…
Стилян (присяда до миндеря и заробял пред майка си, мъчително кърши рамена, като че не знае какво да каже) — Ами нали ти казвам, майко… — И ти сега, като че сме людски. — Днес цял ден чаках съседа да ми помогне да очистим кошарата. Той не доде и аз — на!…
Баба Петкана — Станахме людски, Стиляне. По-напред — по пол година се не виждахме и пак ти не мислеше. Пък сега в един двор сме и не ти иде на ум за майка ти.
Стилян — Ама, майко, недей тъй… Аз, като додох да ти целуна ръка да се простим, нали ти казах.
Баба Петкана — Понякога нощем подпрат се клепки, не мога да заспя. Стоя и си мисля. — Добре не е жив баща ти. Да доде той да види къщата си. Един-едничък син да имам и на старини да се отделя от него. На две огнища огън да се кладе, да гледат всички, два комини че димят у дома. — Ще си вземе главата и отново в гроба си ще се повърне.
Стилян — Мене лесно ли ми е да гледам туй, майко? Мислиш, лесно ли е? Какво да правя? Тебе не ти харесва при нас… На, станаха личби, дето и не бях ги помислял някога! — Пък Гюрга не е таквази. Не знаеш ли какъв живот е тя живяла! Аз се превих и аз търпявам всичко, ама тя не може тъй, да се залиса — никога да не помисли за себе. И работа, и шетня, всичко с радост ще захване и на весела игра ще го обърне. Таквази е тя. Тебе пък не ти харесва туй.
Баба Петкана — Стига сме одумвали невястата. Какво е крива тя? Помежду ни тя е людски човек. От людските ли ний с тебе — майка и син — ще искаме да ни нареждат живота.
Стилян — Тогази какво искаш от мене? Да е на ръката ми само. Кажи! Аз тука от ден на ден по се замайвам. Не зная вече — не мога. Не остана у мене ни ум, ни сърце.
Баба Петкана — И аз не зная. Какво ще искам от тебе. (Дълбоко въздъхва.) Какво съм си мислила, на какво се надявах, пък то излезе…
Стилян — Защо не кажеш? Какво си мислила?
Баба Петкана — Доведе ме баща ти в тази къща, ни свекър ми продумва, ни свекърва рачи да ме види. Оттатък превихме се и двама до брашнянката и чак кога свекърва ми се помина, излязохме тук — да шетам на дяда ти.
Стилян — Умря подире и баща ми — доде ме отгледаш да порасна, бял ден не видя. Пък аз порастох да дигна на тебе…
Баба Петкана — И що съм се грижа грижила, що съм сълзи изплакала подире ти…
Стилян — Знам. Всичко знам. Какво ще ми го повтаряш сега туй.
Баба Петкана — Само по-миналата есен, като подкарахте овцете на зимовище. Излязваме отвън село да ви изпроводим — коя туй поръчва на сина си, коя онуй — аз само като погледна до мене Дойновица с черния ръчаник — схващат ми се челюстите, не мога да продумам дума. Разправихме се, тръгнахме си с чича ти Костадина; той ме раздумва, дава ми клонче да си занеса — че съм изпратила син и го чакам, — аз нищо не чувам целия път. Като се върнах в къщи, та ме лъхна оназ пустош, като седнах ай тука до прозореца, да заплаках! Къде те изпроводих? Какво не е ставало по туй Ениджевардарско поле и на колко кехаи и овчари само коня са докарали оттам!
Стилян — Де онуй време! Тогази туй ли бях аз! С чобани-арнаути там по Вардара се разправях, — дигнех ли гега на някого да настръхна: три пъти по-голям ставах!… Беше то вече. Сега като жена — с Дойновица се разправям. (Свива рамене и едвам си сдържа сълзите.) Каква беше тази мойта, как се превъртя всичко и какво стана с мене, майко — не мога самичък нищо да проумея! Не съм вече ни за себе си, ни за тебе — не съм аз!
Баба Петкана (като че унесена в себе си) — Все днес за утре оставях, от таз година за догодина — да се прибереш, да се сберем, че тогава и аз да видя нещо от този свят. Пък то. — Сега вече колко ми остана да живея и колкото ми е останало за какво ли ще го — (След малко мъчително мълчание.) Хайде вече да си вървя — хорото се разваля, ще си доде невястата, ще ме свари тук.
Стилян — Къде, майко? Какво, като те свари Гюрга тук? Защо все като людска?…
Баба Петкана (станала да си ходи) — Като се счупи един път джама, срещай черепите колкото щеш — не се кърпи вече.
Разговора пресичат смехът и веселите викове на Гюрга Самодива и Бойка, които идат запъхтени и с лица, пламнали от игра. Бойко е момък, Стилянова пора, само бодър и стигнат, облечен с нови премени. Забунът му е обшит с ибришим, на червен пояс е запъхнал сребърен дивит, обут в цървули с бели навуща и черни върви.