Бойко — От шега не разбираш. Аз да имам таквази невяста, да я похвали друг, кеф ще ми стане.
Стилян — Зная аз вашите шеги, знам ги! Не ти стига в хорото, ами си се повлякъл подире й и в къщи… И — доде навреме…
Бойко — Т-ю, и такъвзи ли си бил — Аз да те знаех и не пристъпвах тук! (Махва презрително с ръка и тръгва да си върви. Щом отваря вратата и блеят на овцете се чува още по-усилено. Спрян на прага, извръща се към Стиляна.) И Гюрга Самодива на къщата си тебе мъж ще те търпи да й бъдеш… Че те овцете плачат от тебе. — Я ги чувай — докато бе ерген овчаря, все по връх планина росна трева пасяхме, пък откак се ожени, край село по боклуците ни води на паша.
Стилян (скача и със стиснати юмруци срещу Бойко) — Аз да си изкарам овцете на връх планина, пък ти да останеш тук — да се умилкваш…
Бойко (изгледва го със смях и си отива) — Ха-ха-ха!…
Преди още да излезе Бойко, Гюрга Самодива с кобилица на рамо, слисана от думите на мъжа си, застава мълчаливо на прага на одаята.
Стилян дигва очи и като забелязва невястата, навожда глава и мълчаливо заднешком се дръпва пак до стената.
Гюрга Самодива (с горчива насмешка) — Затуй ли ти слезе от Пирин, овчарьо, мене да вардиш! От Бойка, от света да ме вардиш… Туй ли било твойта втора младост! — По нашите самодивски рудини на есен и минзухар цъфти понякога — ама аз все не вярвах моя овчар дотука да стигне.
Стилян (просълзява се немощен) — Стигнах! — На. И ти ме виж. Не исках ти тъй да ме видиш — в един ден струпа се всичко на главата ми. — Ти спечели оброка най-подир… Сама не можа очите ми да изпиеш там, тука отвред ме налегнаха: — да гледам и да виждам, да слушам и да не чувам…
Гюрга Самодива (отминава го със съжаление и излиза) — Тежко ти… Втора младост се върна тука на младуваш…
Стилян (като че се бори още със себе си, не може да се удържи и тръгва настръхнал назад-напред из стаята) — Мене всички вече ме отминаха… Отмини ме и ти…
В къщи се смрачава. В огнището светят два въглена. Стилян крачи с неравни крачки из мрачината, спира се няколко пъти, прецежда мъчителен стон през зъби и най-сетне хваща изправения настрана стол и в яда си го извива и пречупва в ръце.
Липиска, 1903