Дойновица — Истина ти казвам. Защо ще измислят!
Старата жена — Пък може, сватя Петкано. То здравец — миризлив, зиме и лете кръвен — разтурва и чемери, и магии.
Баба Петкана — Не знам. Какво са се дирили, как са се галили — тяхна работа.
Старата жена — Право-право. Тяхна работа. Мома ли момък ще залъже, момък ли мома — млади са за туй: да се галят, да се лъжат.
Дойновица — А бе то тъй! Ама… Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: защо да е тъй?
Старата жена — Нека те да си живеят и да се имат, нека тя да поеме работата на Сватята и да й се отсрами както подобава, че подир някой време да й сложи в полата едно попано унуче — ако даде господ и женско — да я подновят: хората пак да си приказват каквото щат.
Баба Петкана — И аз тъй съм рекла. Нека те да са добре. Мене да не ме гледат. Аз с едина крак съм вече в трапа. Пък ще ме подновят ли — не щат ли — там божа работа.
Дойновица — То отколе й е вече време да зема да й се дощява киселко, ама гледай я — нищо не личи! Аз, като я срещна, все ще се вторача в нея — лицето й си все тъй бяло и кръвено, изправила се, да не я знам, не мога рече — туй не е мома. Както си я доведе Стилян, тъй си е и досега.
Старата жена — То като му доде времето…
Измежду къщите нататък зачуква черковното клепало за вечерня. Старата жена захваща да се кръсти.
Баба Петкана (избръща очи към иконостаса и после излязва в одаята за огън) — У дома кандилото още не е запалено. Ще забравим и делник, и празник.
Дойновица (намерила сгода, като няма стопанката) — Не си го запали ти сама, че те за кандилото ти ще мислят. Туй им е работата!
Баба Петкана (носи в ръка малка горилка да пали кандилото) — Дали барем има масло? — То с нашия уред от Коледа на Великден вече ще отидем в черква, ами да ни дойде на ума кандилото си срещу празник да запалим.
Старата жена — Я си гледай работата. Туй да не достига и на тебе, и на снахата ти — че не сте се сетили за кандилото.
Баба Петкана (като хвърля горилката в камината и се доближава пак да седне, замислено) — Знам ли — знам ли, Сватя. Подир тази къща съм тичала цял живот, млада вдовица останах и съм залягала, и съм се бъхтала, и зла дума не оставих да хвърлят връз нея досега. Пък сега — слушай Дойновица, — станали сме за приказ в устата на хората… Ех, тя мойта се свършила. Пак ще кажа: младите като се имат и като се сговарят…
Дойновица (със злобна насмешка) — Те да се сговарят, стрино Петкано, и хората няма да ги приказват Бог да го прости моя мъж, той тъй викаше: то ако няма нищо, хората няма да си трият зъбите. — Ти видя ли ги онзи ден, като подкара агнетата Стилян? Тя му беше набрала цяла китки, пък той не се обърна да я погледне.
Баба Петкана (мръщи се недоволна) — Че ти пък де ги видя?
Дойновица — През плета. Бяха си посрещнали нещо приказка… хем за твойте градински лехи дал не беше… (Към Старата жена.) Стрина си ги садеше с лук и копър тези лехи, пък тя взе с цвете ги засея! — Подкара си агнетата, не я погледна!
Баба Петкана — Не ги знам. Аз помежду им не се бъркам. — То от съседи нищо не може да се укрие!
Дойновица — Как ще се укрият! Аз сучех масури у дома.
Разговора пресича Гюрга Самодива. Кръшна, стройна, препасала шарена престилка, в руси коси затъкнала два-три стръка горски цветя, тя влиза от чардака и носи няколко горски пролетни китки.
Старата жена (радостно разперя ръце срещу нея) — Ей я — ей я! Да я гледат и съседи, и роднини, цяло село край дворите й нека се сбира: от кого ще я е грижа нея, да се крие!
Гюрга Самодива (тръгнала към вратата на одаята, но щом съглежда гостенките и се спира) — Ха, от гости ли ще се крия! Аз не знаях, че сте били тук. Мене гости всякога са драги.
Баба Петкана — Сватята те чака тук. Дошла да те види.
Гюрга Самодива — Пастирите ми набрали от гората цветя, че с тях се забавих. — Да зема една паница от одаята да ги натопя — ай сега ще дода!
Старата жена — Ела-ела да те видя! И чичо ти Костадин днес пак ми поръча…
Гюрга Самодива (бързо влиза в одаята) — Ай сега. Да ги натопя, да не повехнат.
Старата жена — Преди да тръгна, пак ме вика да ми каже: като слезеш, да се отбиеш при нашите. Стиляновата булка ще видиш, хубава ли е.
Баба Петкана — Добре за батя Костадина помена, исках да те питам, пък се заприказвахме. — Той как е?