Старата жена — Все тъй. Както го знаеш. Ни става, ни умира. Натегли се и сестра ми с него.
Баба Петкана — Като умря мъж ми: той да ни заоре нивата, той да ни докара дърва за огъня — пък от Благовец не съм ходила да го видя.
Дойновица (към баба Петкана) — Че и на Стиляна, колко им дума ти! Ей цяла година вече: още не са отишли да го споходят. Бог да го прости моя мъж, като ме доведе, най-напред рече: хайде у чичови Костадинови да му целунем ръка.
Гюрга Самодива се повръща при гостенките, натопила в пръстена купа китките си, които отива и слага на долапчето.
Старата жена — Таквази булка аз харесвам. Отворила лице, засмяла се, като я погледнеш и драго да ти стане!
Гюрга Самодива (която се любува на китките си и все още не може да отдели очи от тях) — Ами тези? Те са сами усмивки! През всеки цвят пролет е отворила очи и се усмихва!
Старата жена — Какво пък толкоз на горско цвете да се радваш?
Гюрга Самодива — Погледнете ги само! И игликите, и гергьовчето, и теменужките — как са привели челца едно до друго!
Старата жена — Че какво да гледам? — Гороцвят! Цъфти и в полето, и в гората… Едно време, като пасяхме овцете, колко сме го брали по могилите да си вием венец.
Гюрга Самодива — Едно време ли?
Старата жена — Деца когато бяхме. Като ден венец виех на царица да се правя. И радвала му съм се! — … Дете на какво се не радва? — Сега вървя през моравата и не го виждам биля.
Гюрга Самодива — Аз искам като дете всякога да им се радвам; царица цял живот…
Старата жена — Не е на ръката ни, невясто. Не те пита. Като те налегнат грижи — и радост угасне, и сърце се сключи.
Гюрга Самодива (учудена) — А-а, да ми угасне радостта, да ми се сключи сърцето? — Глуха и сляпа да тръгна по света!
Баба Петкана — Кога те надвият и тебе години като нас…
Гюрга Самодива (гледа ги някак учудено) — Че има ли грижа световна и човешка мъка, радост над които да не е надвила? (В това време забелязва запаленото в иконостаса кандило, духва го и после изведнъж бързо се дръпва към прозорците.) Ами туй какво е замижало сред бял ден из къщи! На кого ще свети? — Пък и прозорците затворени… Аз се чудя що ми се запуши душата, щом влязох!
Жените неловко се споглеждат.
Дойновица — Тя Стрина затвори прозорците и си запали кандилото.
Старата жена — Ти пък отвори, като ти е запушено.
С отварянето на прозорците и шумът на оживялото във ведрата вечер село отново изпълва вътре. Вече слънцето е залязло зад бърдата и с леки багри обагрило две бели облачета, спрени над тях. Момите се връщат със смях и викове от извора, по края на насрещната стряха орляк врабци чуруликат, стадата блеят из село и всичко широко се отеква и слива в стройната вечерна песен на селото.
Гюрга Самодива (присяда на прозореца, обляга лакът и се загледва навън) — Слънцето вече залязло зад бърдата. За сборуване, воля и задевки в село! Ний сме се сврели в къщи — и прозорците сме затворили…
Дойновица — Ами какво да правим!
Гюрга Самодива — Ей момите се прибират от извора… Вечерника гали цъфналите вейки. Пък и врабците, като че и те привършили къщна шетня — вижте ги, изскочили да срещнат стопаните горе на покрива чак! — Прозорец не — сърце си да отвориш тази вечер!
Дойновица — Слънце залязва и моми се смеят като ден. Коя е слободна да сгърне ръце на прозорците да ги гледа!
Гюрга Самодива — Как мало и голямо в село е тъй! Или в работа ще се впрегнат да се бъхтят, или ще седнат да дремят и да се прозяват.
Дойновица — Тъй сме се научили.
Гюрга Самодива — Я се спрете веднъж — вгледайте се, вслушайте се в хубостта, що трепти сама и нанавън… Миг хванете и познайте от ония златни багри на зарата — ей час тлеят на небето и до час ги вече няма…
Жените в недоумение се спогледват. Гюрга Самодива не чува конския тропот долу под прозорците.
Гласът на Бойко (който спира коня си долу на пътя) — Гюрго Самодиво, покажи се да те видя! Чак от връх планина, от Самодивско хорище ида. Много здраве с кола ти нося от всички ти дружки самодиви.
Гюрга Самодива (скоква и радостно през пречките на прозореца към Бойко) — Бряст ли, Бойко? За Гергьовден си дошъл да ни донесеш!