Бойко — Горе, чак от пусто горе тилилейско, от Стиляновата къшла, бряст съм за Гергьовден смъкнал — със зеленина живот и здраве в село да внеса, — на младост във всяка къща да лъхне! — Нека всичко стане да се зарадва.
Гюрга Самодива — Откак се е гора развила, всяко клонче като с ръка ми маха и вика нагоре.
Бойко — Счупи тез пръчки — оттука през прозореца на най-големия клон на тебе да дам. С него от свойта нова премяна гората поздрав ти праща.
Гюрга Самодива (бързо се опитва да протегне ръка през пречките, после тръгва навън) — Чакай, тука пречки. — Клетка жива, както викаш. От чардака да го поема.
Всичкото време жените мълчат и с любопитство гледат Гюрга Самодива. Когато тя излязва, те пак намярват сгода да се сприказват.
Дойновица (като вперя широко отворени очи в баба Петкана. Миг мълчание и след туй с висок глас) Чудя се на тебе, Стрино — и на Стиляна още повече! Как търпите да гледате пред очите си и двама туй? — Овчар ли или кехая — кой отдето се покаже, на вашите порти увисва. С жените жена твойта снаха, с момите мома. Не мига пред никого!
Баба Петкана (навожда засрамена мълчаливо глава).
Старата жена (разсмяна, става да си върви, с нея стават Дойновица и баба Петкана) — Ще сваря аз попа и клисаря на вратата. Загледах се в Стиляновата булка, забравих, бях тръгнала за черква. (На излязване не може да си удържи смеха и захваща да се киска с глас.) Много бях чувала да приказват за нея, ама не бях — ха-ха-ха, не бях я виждала…
Дойновица — Сега видя ли я?
Старата жена (излязва и продължава да се смее) — Хай остани си със здраве, сватя Петкано! Видях я… видях…
Баба Петкана (отива след тях да ги изпраща) — Таквази е нашата… Много здраве, Сватя.
Трите жени излизат. Влиза пак Гюрга Самодива с голям клон бряст в ръка, който отива и изправя в един кът.
Бойко (от коня долу) — Гости ли си ще изпращаш, Гюрго Самодиво?
Гюрга Самодива (изправя се пак до прозореца) — Мойте гости майка ще ги изпрати, почакай!
Бойко — Слушай тогава още! Докато петли пропяха нощес, дрямка ме не хвана да гледам твойте посестрими по златно ливаде китки да кичат и хора да кършат на воля.
Гюрга Самодива — Весели са веселби, Бойко — на кои всяка погнала с — жив смок златорога елена, бърза хоро да завие…
Бойко — Пяха и скачаха и всички тебе се чудиха: как си изтърпяла люта зима в чужда къща! Как си седнала огнище да вардиш…
Гюрга Самодива — Жалба ли са се спрели да жалят по мене мойте посестрими?… Те не знаят — дека ще да знаят! — не е една радост, само радостта по хора и седенки!…
Бойко — От връх планина, от теменужни рудини да слезеш и край едно людско огнище да се свреш!
Гюрга Самодива — Хе, и в людско огнище огън като си стъкнеш самичък, пак и той сърце ти ще стопли. Радостта аз в себе я нося, Бойко!…
Бойко — Ой, немой, Гюрго Самодиво, немой ми така приказва! Не мога аз в къщи млада невяста да затворя, себе да заробя край нея! С добра коня късмет ще гоня по света, най-подир в поле ако кости оставя, нека овчари конят ми доведат, жалба пред него майка по мене да стори… Всичко е вятър на този свят. Огнище угасва, ум променя, село забравя! — Едно сал, зиме и лете, все младо и весело — хорото на мегданя се вие! Ела утре в ливадето — цяло село ще излезе печено агне да яде — двама с тебе хоро да поведем!
Гюрга Самодива — Хайде, кой кого ще надиграе да видим!
Бойко — В зори като го залюшнем — до късни полунощи да се кърши! — Ди-и-и, коньо-вихрогоньо, шиник зоб в обори тебе чака тази вечер!
Чува се препускането на коня по пътя нататък. Гюрга Самодива се смее подире му и няколко пъти махва весело с ръка през пречките. После отстъпва мълчаливо от прозореца, почва да разтребва из къщи и да тананика весел напев.
След малко влиза Пенка, десетина-дванайсет годишно момиче, иде, както е пасло овцете цял ден: с късо, малко поодърпано и изтрито сукманче, обуто в цървулки. Тя е пъргава и весела още като дете.
Пенка (тича със заруменени бузи и още от чардака) — Како Гюрго! Тука ли си? — Батю Стилян още не си ли е дошъл?
Гюрга Самодива (продължава да разтребва) — Няма го, Пенке. Трябва да си доде подир някой час.