Пенка — Ами кога ще си заколите агнето?
Гюрга Самодива — Вий заклахте ли вашето?
Пенка — И го одрахме биля! Кожата му утре на дяда попа ще дадем. Утре е Гергьовден. В зори ще доде баба да ни жили с коприва за здраве и да станем печено агне да ядем.
Гюрга Самодива (която наполовина слуша, наполовин заета с работата си. Мъчи се да помести миндеря надолу към втория прозорец) — Сякаш са го заковали тук! Откак са къща направили, нищо не е мръдвало от мястото си. Не им омръзва да гледат цял живот все едно и също! (Нарежда възглавниците и Пенка се доближава да й помага.) Тебе, Пенке, като те омъжат, в която къща те введе мъж ти, изведнъж нов уред в нея да гудиш. Твой уред. Людска уредба като оставиш, по чужди ум ще те накарат да тръгнеш.
Пенка — А-а, мене най ми е хубава колибата в подгорье. И тази пролет се събрахме пастирите, заградихме си под гората една колиба, щом завали дъжд и се подсланяме под сушина… Покрихме я с бряст и папрат — капка дъжд не капва вътре!
Гюрга Самодива — Тази е пък от всички къщи най-хубава, че няма там от людско огнище в твойто огън да донесат да ти запалят.
Пенка — Ела да те заведа, да я видиш. Като заръмоли дъжда, като зашепнат листите отгоре — (Дигнала пръст да показва нагоре и изведнъж забелязва изправения в къта клон и се впуща към него.) Яли, какъв голям клон бряст сте си изправили! Батю Бойко кехаята ли ви го донесе? Аз бях тръгнала да му искам, пък отбих се по-напред при тебе.
Гюрга Самодива — Хубав ли е? Иди му кажи и на тебе да даде такъвзи, кичест. Той цял товар донесе. — Пък като наберете цвете, да ми донесете — чу ли?
По пътя край къщи се зачува блей на агнета.
Пенка (надникна през прозореца) — Ще ти донеса. — Како Гюрго! Како Гюрко! Бай Стилян си иде! Иде си! Виж.
Гюрга Самодива (надниква през прозореца и се дръпва) — Чакай-чакай! Иде ли си? Аз ще го науча да се сърди и мръщи. (Като дига изправения клон.) Ти не му казвай нищо. Чакай?
Пенка (тичешком излиза) — Ще го уплашиш с клона ли? Няма да му казвам.
Зачуват се по чардака стъпки. Гюрга Самодива се изправя дяволито с клона между двете врати и чака. Вратите откъм чардака се отварят и баба Петкана наднича, като да търси някого.
Гюрга Самодива (без да съгледа кой е) — Да те тупна ли? А? — Сърдиш ли се още?
Баба Петкана (сдържано) — Какво си дигнала тази вършина, невясто? Мене ли из къщи ще гониш?
Гюрга Самодива (щом съглежда свекърва си, оставя бряста на мястото му и навожда глава) — Аз мислех Стилян…
Баба Петкана (влиза, изправя се сред къщи и без да я слуша, сдържано) — Нали аслъ само туй остана! Дигни една вършина, отвори вратата, пък ме погни из къщи…
Гюрга Самодива (с почервеняло лице, хапе устни, не смее да отвърне на свекърва си и само поглежда към вратата на одаята…) — Аз не те видях…
Баба Петкана (щом пак почва, Гюрга Самодива излеком се измъква в одаята. По-строго полу на себе си, полу към одаята) — Белки ще стане някой за мене да се застъпи — син ми си е подвил врата, не смее гък срещу тебе да каже! — Можеш и с вършина да ме погнеш. (Замислено, с въздишка.) Тъй ще си отиде тя мойта! Мъж ми, като ме доведе в тази къща, най-напред в одаите до брашнянката влязох, оттам и за онзи свят ще ме изпроводите. Младините си там не видях и старините си май пак там да доживея.
От чардака влиза, в своя овчарски накит, вакъл млад мъж. Стилян. Разрошил над рамена дълъг къдрав чембас, плъстен калпак сложил, чак над тила си отгоре, наметнал бяла, обшита с червен гайтан долама, под доламата забун, през който са извадени белите широки ръкави на ризата, по краищата също обшити с разни пъстрила. Шалварите му са без крачоли и обшити с цял топ черен гайтан, белите му калцуни с капаци и обшити също с гайтан, а папуците му обточени отпред по ръбовете с червена мешина. През кръст завил широк ален пояс, в ръка носи дълга пушка.
Стилян (влиза морен) — Гюрга няма ли я тука?
Баба Петкана — Излезе. (След малко, сдържано.) Слушай, Стиляне!
Стилян (смръщен) — Какво — има ли нещо пак?
Баба Петкана — Слушай. Искам веднъж да си поприказваме с тебе.
Стилян (сяда на миндеря) — Е, думай. То у дома приказките не се свършват.