Баба Петкана — По-добре ний да приказваме у дома, отколкото да ни одумват по махалата. — Стана ни къщата за смях пред хората. В очите ми ай тъй с глас захванаха да се смеят!…
Стилян — Кои хора? За какво се смеят?
Баба Петкана — Ачи за какво! — Ти като се дърпаш настрана, не надникваш в тази къща — всяко нещо и всекиго на мястото му да гудиш! (Погледва към вратата на одаята, като че иска да я чуй и Гюрга Самодива.) Оставил си една жена, завила си сама юларя: ни от дума зема, ни иска от някого да знае.
Стилян (сопнато) — Аз ще си взема един път главата, няма да ме видите вече! И днес, като продадох агнетата, щях право горе на къшлата да отида. Додея ми вече само разправии да слушам и да разправям. — Малко ли на тръгване разправях!
Баба Петкана — Ти разправя, ама кой те чу?
Стилян — Е, какво да правя, като не ме слушате и двама?
Баба Петкана — Както беше наредила балучките си, дето бяха й ги донесли пастирите, тъй си ги и засади до едно.
Стилян — Да ги сади. Остави я!
Баба Петкана — Как да я оставя? Аз по онези лехи си садя лук и меродия — да е наръки всяко нещо, кога готвя, пък тя с горски треви и буренаци ги изхаби. И Дойновица ни видяла от тях през плета, разправя ми го и с глас се смей.
Стилян — Като се смей, чудо голямо! От Дойновица ще ме е грижа. Да седна за нея да си тровя кръвта и да разправям!
Баба Петкана (като сниша глас да не я чуе Гюрга Самодива в одаята и се доближава до Стиляна) — Не е, бре Стиляне, не е, бре синко. За Дойновица кой ти приказва. — Ама видяла ни разправията, видяла те и тебе като си изкарал агнетата сърдит — защо да ходи да ни разнася из село?
Стилян — Какво ще те разнася?
Баба Петкана — На, пред мене напред да я чуеш, като си отвори устата… Беше се отбила Сватята — чичо ти Костадин й казал да мине да ни види, — тя като захвана! Потънах в земята пред людската жена…
Стилян — Аз защо ще отида да се скрия пак в гората! Там ни клюка дохожда, нито пък разправии да разправям.
Баба Петкана — Едвам свърши Дойновица, влезе невястата. Уж да позаглади одумките й. Пък тя! — Туй кандило какво е засмърдяло? — пфу, духна го; прозорците защо съм затворила? — дан, отвори ги. Хай, след туй пък Бойко кехаята си спря коня под прозореца — и с него: ха-ха-хи-хи. (Натъртено.) Какво си е помислила Сватята и какво на чича ти Костадина ще разправя, като се върне — смятай! Аз не знам.
Стилян — Остави, майко, Гюрга да прави каквото си иска и ти сама си карай както знаеш — Да ви миряса главата в къщи веднъж! Стига толкоз. Какво щяла да мисли еди-коя си и какво ще разправя Дойновица — не искам никого да знам. Никой не ми е в къщи кехая.
Баба Петкана — Не е за кехая. — Хора сме и нали между хора живеем. С какви очи ще погледнеш подире чича си Костадина — дето ти е брал грижата като баща от малък?
Стилян (досадно) — Хай, сега пък за чича Костадина!
Баба Петкана — Не отидохме барим да му целунете ръка веднъж, толкоз пъти ти казах. Че и мене вече ме е срам да отида да го видя — все за вас да ме току пита болния човек!
Стилян — Ти като че на пръсти си ги навила днес. Ще влезя и от прага да ме подбереш с тях. Лехата, прозорците, че кандилото ти — не ти стигнаха те, — отгоре и чичо Костадин доде пак!
Баба Петкана (обидно) — Като е тъй — добре! Нали ти тежи да ме слушаш и викнеш на жена си! (Дръпва се и излязва през вратите на чардака.)
Стилян морен и мрачен, опрял ръце върху сложената на коленете му пушка, стои мълчаливо приседнал на миндеря. През вратата на одаята показва руса глава Гюрга Самодива и дяволито го поглежда.
Гюрга Самодива (през прага още) — Я ме погледни! Не ти ли премина?
Стилян — Къде се криеш из къщи?
Гюрга Самодива — Чакам да ти премине сръднята — няма ли да ми обърнеш гръб като онзи ден?
Стилян — Дотегнаха ми на душата сръдни и разправии.
Гюрга Самодива (влиза в стаята, притваря вратите на одаята и обляга гръб върху тях) — Аз си обрах цветето в градината, най-кръвеното и миризливо цвете, китки да му вия и наричам цял ден, пък той да си изкара агнетата и да не ме погледне!…
Стилян — Остави сега. Ела, седни тука.
Гюрга Самодива — Свъсил вежди, сбръчкал чело — е, помрачня наоколо, ще прогърми, рекох.