Гюрга Самодива — Затуй ги багним и им се радваме цяла зима.
Стилян — Багним ги и им се радваме, защото ни е стока. Кой стопанин не се радва…
Гюрга Самодива (върви из къщи и недоволна) — Радвай и отгледвай за хората. — Най-хубавото!…
Стилян — Ти как си мислиш! — Ела да питаме когото щеш.
Гюрга Самодива — Не ми трябва мене нищо да мисля — ни да питам някого!
Стилян — Хм, гледай сега. Когато бях горе на Пирин и аз тъй държах.
Гюрга Самодива — Пък като слезе тука, обърна ти се и сърце, и ум!
Стилян (доближава се най-сетне до нея, хваща я за ръката и почва да я тегли да се върнат на миндеря) — Слушай, Гюрго. Ти не знаеш. И мен ми е додеял този ред, ама — ела да ти кажа. То не е тука както ний с тебе си знаем. Хе, по хорищата там на воля…
Гюрга Самодива (сякаш без сърце се влачи подире му) — И тука, и там — каквото ще да бъде — навред искам да си бъда аз, каквато съм си!
Стилян (сяда пак на мястото си и слага Гюрга Самодива на коляно) — Кога момък несвършен съм бил, мене са познавали и в пригорье, и в подолье, чак в поле широко… Кехая ли или овчарин, кой с мене е излязвал мегдан да дели!
Гюрга Самодива (безучастна към ласките му) — Пък сега, задгърбиха те всички. Бойко яхнал коня днес — да видиш — зеленина и младост от планината носи.
Стилян — Бойко ли пред мене сила и воля ще показва!… Нека си яха коня, денем и нощем ветрове да гони. Ако не съм се на коне наяхал, ако не съм се на ветри нагонил… Сит съм вече и на слава, и на приказки из село. (По-страстно я привлича към себе си, но тя стои още равнодушна.) Като имам теб при себе, ой Гюрго, що ми е пред други да се показвам, що ми е друго да мисля?
Гюрга Самодива — Да беше мислил за мене и мойта радост, нямаше да…
Стилян — Само не мръщи си бяло лице, не сбирай вежди — недей да ми потъмнява света наоколо…
През открехнатите врати на чардака се показва баба Петкана. Стилян и Гюрга Самодива я не виждат. Баба Петкана застава на прага, кръстосва на гърди ръце и вперя строг поглед в младите.
Гюрга Самодива (току-що почва отново да се отдава на милувките му) — Галене и милувки, сега да ме залъгваш с тях…
Баба Петкана (раздразнена, пресича Гюрга Самодива, влиза, но се мъчи да говори сдържано) — Задето ми направи туй лице пред Сватята и пред Дойновица! (Към Стиляна.) Зел си я на коляно, Стиляне — затуй ли да я милваш?
Изведнъж Гюрга Самодива скача от коляното на мъжа си, завърта се край прозорците, като че търси да си намери работа, и после се изправя настрана до долапчето. Стилян отместя сложената до него пушка и сякаш се мъчи да седне още по-удобно на миндеря.
Стилян (не забелязва гнева на майка си и като че не недочул думите й — да обърне разговора на друга страна, малко неловко) — А-а… Бях се уморил из пътя…
Баба Петкана — В къщата ми, пред очите ми! — Аз ризата си от врата раздрах да ти плача от нея!
Стилян (вперя очи в баба Петкана) — Ама ти? — Ще се караш ли?
Баба Петкана (продължава още по-раздразнена) — Кажи ми! Аз човек ли съм в тази къща? Майка ли съм? — На главата ми ли ще я качиш, че като шарено перо си я загалил?
Стилян (надига се от мястото си и без да отделя очи от майка си) — Кой мъж не гали невястата си! Какво си се запънала? Що ти е тебе, ний като се галим?
Баба Петкана — Тя за нищо не иска да ме знай, пък милувки и галене!
Гюрга Самодива (която се е облегнала на долапчето, изправила едина си крак, играе си и гледа шития си чехъл. Усмихната погледва мъжа си и малко настрана, сякаш учудена) — Ха, то и на милувки да не завиждат тук!
Стилян (поджегнат и от думите на невястата си, към баба Петкана сърдито) — Не е твоя работа — да се вмесваш ти!
Баба Петкана (поглежда към Гюрга Самодива и цяла трепереща от завист, продължава към Стиляна) — Чуваш ли я! И пред тебе — на смях да ме зема! — Завиждала съм? — Аз ли завиждам?… Дето съм те родила и отгледала — да доведеш една людска, тя да заповядва в къщата! В мойта къща да се разполагат людските хора, пък аз…
Гюрга Самодива погледва изпод вежди мъжа си и мълчаливо се усмихва отстрана.