— Напълно сте прав. На седмия ден Тед я доведе.
— Ех, че чевръст! — завистливо цъкна с език Ник. — Изчука ли я?
— Заведе я в стаята с камината, а мен ме остави в хола.
— Изчукал я е! — удари с юмрук по бюрото той.
Дребосъкът пак извади чаршафа, който използуваше за носна кърпа и затърка очите си.
— И какво стана? — тихо, съчуствено попита Мария.
— Чаках до десет часа сутринта. Той в девет пие кафе. Винаги. При всички случаи. Затова се учудих, че не излезе. Почуках — нищо.
— Бре!
— В десет не издържах и опитах да отворя вратата — беше заключена отвътре. Блъсках, виках… Тогава излязох и погледнах през прозореца. Той лежеше на пода с неестествено отметната глава. Жената я нямаше.
— Сигурно е излязла през прозореца.
— Невъзможно. Той имаше желязна решетка, през която не би минала и котка.
— А вратата?
— Аз не мигнах цяла нощ. Никой не е излизал.
— Ама че работа — поклати глава Ник. — И какво направихте?
— Заключих грижливо всички врати, сложих им свои знаци и тръгнах към най-близкото населено място. Оттам се обадих в полицията.
— О, колегите вече са били там!
— Бяха. Тед лежеше на пода. Вратът му бе просто прекършен. Лекарят каза, че е умрял бързо. И че това трябва да го е сторило същество с нечовешка сила.
Мистър Колеф наблегна на последните две думи. Ник го огледа и изхъмка:
— Не изглеждате на такъв.
— И тези от полицията така рекоха. Но изглежда са размислили, защото ме викат след един час в управлението.
Ник го погледна изпитателно, мъката по лицето му го жегна и той наведе очи.
— Може да е за справка.
— Не е — поклати глава дребосъкът. — Ще ме арестуват. Мериха камината и решиха, че спокойно съм можел да заключа и се измъкна през нея на покрива.
— О! Гениално! — възхити се Ник. — В такъв случай дори много са се мотали.
— По дрехите му намериха два дълги женски косъма. Имаше две чаши. На едната — отпечатъци от издължени тънки пръсти. Кучето им също даде да се разбере, че в стаята е имало друг освен нас двамата.
— И сега ви викат в управлението? — почеса се по главата Ник.
— Да.
— Е, мога да ви кажа какво ще се случи.
— Какво? — преглътна шумно дребосъкът.
— Ще ви сложат белезниците и ще ви разкажат как сте удушили мистър Тен.
— Но защо?
— Мария може и да ме критикува, че не чета вестници, но и от телевизията човек научава нещичко, нали? Та там говореха, че Тед не прощавал на някои мъже… хм… които не са много мъже.
Пит Колеф се разтревожи и погледна безпомощно към Мария.
— Познах, нали?… Такаа. Първо — ревност…
— Не съм го ревнувал — тъжно поклати глава дребният.
— Вие така казвате… Завлекли сте го в планината, далеч от уличниците на Ню Йорк и Лондон, но той и в пущинака си намерил… Второ: кой ще го наследи?
— Аз.
— Поне десет милиона, нали?
— Повече.
— Какво да говорим тогава? — сви рамене Ник. — Защо да се лъжем?
Дребният мъж лъщеше целият в пот. Пак извади кърпата и грижливо подсуши лицето, темето и ушите си. Замисли се. После погледна открито детектива в очите и рече твърдо:
— Аз не съм го убил.
Ник изпъшка мъчително. Мария приближи до бюрото, сложи ръка на рамото му и тихо каза:
— Той не го е убил, Ник.
Той сърдито се освободи от ръката, скочи и обиколи за нула време няколко пъти кабинета.
— Ще поемете ли случая?
— Ще го поемем — бързо рече Мария. — Напишете ни чек.
Ник я изгледа зверски, но не каза нищо. Дребният извади писалка „Паркър“ със златен писец и се подписа виртуозно в чековата си книжка.
— Десет хиляди долара?
— Не стигат ли? — обезпокои се Пит Колеф.
— Много са!
— Много ли? — ядоса се Ник. — Я го виж как се е накиснал!
— Искам да ви издам една малка тайна — оживи се дребният. — Тед много се страхуваше, че с него може да стане нещо от тоя род. Ето защо в завещанието му има клауза, която предвижда в такъв случай награда от сто хиляди долара за този, който разкрие убиеца му.
— Сто хиляди?! — притвори очи Ник.
— Сто хиляди. Е, господин Шишманов, аз трябва да тръгвам. Ако откриете нещо, ето визитната картичка на адвоката ми.
Пит Колеф делово тръгна към вратата. Вече бе хванал дръжката на бравата, когато се извърна.
— Слушайте… Може би трябва да ви го кажа все пак.
— Да, господин Колеф — почеса се по врата Ник.
— Видях я после. Навън.
— Кого?
— Жената. Пропяха втори петли…
— Втори петли? — олюля се Ник.
— Да. Нали ви казах, че най-близкият съсед, овчарят, е на четиредесет минути път. Той има кокошки и петел. В планината се чува надалече.