— Чува се.
— Бях нервен и седях до прозореца. Беше ясна лятна нощ, с пълнолуние. Всичко се виждаше като на длан. И я видях.
— Къде? — обърка се Ник.
— Летеше… Към гората. С развети коси. Казах ли ви, че тя имаше дълги до кръста руси коси? Да… Въздухът издуваше роклята й… Бяла ленена рокля. И цветята на главата й се люлееха…
— Какви цветя? — изхърка той.
— Имаше венец от горски цветя на главата.
Ник го гледаше с физиономия на човек, глътнал гущер.
Дребният постоя, въздъхна тежко.
— Сънували сте, господин Колеф — размърда се най-после той.
— Не, не съм сънувал.
— Такова… наркотици да сте вземали?
— Не… От няколко месеца не.
— Нещо там… от тревогите?…
Пит Колеф поклати тъжно глава и рече:
— И сега я виждам… Летеше.
3
Ник въздъхна жално и прочуствено като многострадалната Геновева.
— Какво ми натресе, глупачке…
— Десет хиляди долара — вдигна рамене Мария. — При това в най-лошия случай.
— Летяла… Боже мой!
— Сънувал е — отегчено се прозя тя.
— Какво му пречи, докато си е дремел, да му е извил и врата? — продължи да се заяжда Ник.
— Не — поклати глава Мария сериозно. — Той не го е убил.
— Приказки.
— Интуиция, Ник. Той не би могъл да го направи.
— О, не ги знаеш ти тия с левите резби!
— Ник — не го чу тя. — Сто хиляди долара!
— Е? — изръмжа той.
— Най-после възможност да ми се издължиш до стотинка.
— За какво?
— Задето ме експлоатираш така безжалостно. Ще ми увеличиш заплатата, нали?
— Стига да ми купиш нов фолксваген!
— Никога! — изпищя Мария.
Ник посегна да й запуши устата, но ръката му попадна на гърдите. Тя застина в очакване, ала той размисли и я пусна. Стана тежко и мина в другата стая. Мария го последва — търсеше чорапите си.
— Да не си болен? — попита тя с лека тревога.
— Болен ли?
— Ами отказа се…
— А, това ли било… Много си вдигнала цената. Правя си сметката.
— Нищо… аз на вересия.
— А обувките ми къде са?
— Зад фотьойла… Къде отиваш?
Той вече беше на външната врата. Там се сети, обърна се и размаха пръст:
— И да си сложиш бикините! Да не хукнеш из града гола!
Навън бе орещо като пещ. Улиците пустееха и ако все пак тук-таме шареха хора, те се държаха по сенките. Ник пое въздух и се гмурна в зноя.
Когато стигна управлението, челото му бе мокро от пот, а вратът му сигурно червенееше като котлет.
На пропуска го познаваха и нямаше проблеми. Той се качи на единия от асансьорите и го пришпори към таванските. Още в коридора налетя на своя човек — Дебелия Стоян.
— Слушай… — започна Ник.
— Не знам — вдигна рамене прасето му с прасе.
— Как ще знаеш като още не съм те питал!
— Ами както си подпушил, само стоте бона са ти в ума. Тен, нали?
— Тен — призна Ник.
— Лично шефът се зае със случая.
— Все пак нещичко…
— И да знам, това са слухове. Питай шефа!
Ник въздъхна и потътри крака пак към асансьора. Пред кабинета на началника имаше вече седем човека и той търпеливо зачака реда си.
Не може да се каже, че господин полицейският шеф Колимечков остана възхитен, когато след час и четвърт застана в очертанията на вратата му.
— О, Марлоу!
„Тоя — помисли си Ник, — ако е чел и два реда от Чандлър, аз ще си намажа резервната гума с грес и ще я изям за следобедна закуска.“
— Здрасти, шефе.
— На лов ли?… На лов, нали?
Той кимна.
— Искам да те предупредя, че ако идваш за случая Тен, няма да те огрее.
Има си хас! Щом е взел следствието в ръцете си, значи сериозно се надява да глътне стоте бона.
— Не, шефе. Тен ме интересува толкова, колкото и сутиена на секретарката ти.
Колимечков се ухили:
— В такъв случай — значи много.
— Да — кимна Ник. — Клиентът ми се е забъркал в батака, който вие наричате „случай Тен“.
— Клиент ли? — наостри уши шефът.
— Да. Господин Пит Колеф.
— Той те е наел?
Ник тупна чека на бюрото и попита невинно:
— Да имаш цигара повече?
— Отказах ги. Тия цени не са по джоба на един полицай.
— Жалко.
Отказал! Джобът на якето му бе надут като женско дупе. Циция!
— Интересно… Десет хиляди долара?
— Толкова пише.
— Толкова много?
— Много? Че аз ще играя срещу цялата местна полиция! Защото вие вече сте го накиснали, нали?
Колимечков го измери и вдигна рамене:
— Всичко е срещу него.
— Искам да се запозная с делото и особено заключенията на експертите. Имам право, нали?
Той изръмжа някакво съгласие, което по-скоро приличаше на „върви по дяволите“.
— А! И основанията на прокурора за ареста му. Нали го арестувахте?