Елин Пелин
Самодивските скали
Загубени по лов чак до усойните дълбочини на майка Стара планина, ние с Чумака — славен планински ловец, преживял петдесет години в лутания из дивните балкански гори и пущинаци — спокойно почивахме под гъстите букови сенки край един шумлив поток. Мир и величава горска тишина царуват наоколо и сякаш поглъщат дивото ехо от шума на потопи и водопади, който непрекъснато ехти из тъмните и хладни усои и се носи като някоя стихийна, ободрителна песен из дивите гори. Над нас непоколебимо, право и стремително се вдигат високи върхове и смело очертават в небесния лазур голите си, скалисти, със сурова хубост чела. А още по-високо, над тия надменни гиганти, в гълъбовосиньото небе се вие бавно и спокойно орел — планински цар, с непостижим и смел полет.
Аз, волно изтегнат по гръб върху влажна и зелена постилка от див бурен и миризлив здравец, лежа и гледам едрата, мощна и кокалеста фигура на стария Чумак, който седнал край мене, внимателно наведен и гологлав, чисти непогрешимото си шишане. Над високото му, изпъкнало и ръбато чело падат малки потни кичури от сребросива коса и чудесно украсяват това продълговато, сухо, но здраво и червено лице, по което, както всякога, лежеше надменното спокойствие, на една калена и волна душа. Гъстите му надвесени вежди, ловджийският поглед на кафените му очи и дългите му от сребърна коприна мустаци, чиито краища лежеха чак на раменете му, придаваха една чудна привлекателност и почтеност на цялата му юнашка снага.
Той издигна шишането и на шега замери в безкрайното висине черната точка на орела, който минаваше под слънцето и като малко облаче хвърляше тъмна сянка по сините скали и сипеи на срещните баири.
— Ако шишането мереше с окото, устрелил бих тая проклета птица.
И той я заследи в небесата. Тя дълго се въртя във висинето, като ту бавно се спущаше надолу и с неподвижни криле правеше широки кръгове в простора, ту мощно трепваше и стремително се издигаше и чезнеше в лазура. Най-после се изви и като демон полетя надолу и кацна царствено върху острите насрещни скали.
— Това са Самодивските скали — каза след дълго мълчание старият Чумак. — Непристъпни, високи, опасни и пълни със змии скали. Откак свят светува, там не е стъпил човешки крак и надали ще стъпи нявга. Навред из пръснатите наблизо и далече околни села и колиби хората вярват, че от върха на тия скали се вижда краят на Бялото море, в което сутрин и вечер се къпе слънцето.
И старият ловец, като въздъхна, почна да ми разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце, дивна легенда за тия Самодивски скали, които се виждаха очертани в небето, осветени от лъчите на заходящото слънце, остри, високи, далечни, непостижими, надвесени, обрасли в мъхове и лишеи. Наоколо под тях урви, сипеи, гори, канари без ред, стихийно разхвърляни пропасти и бездни.
В дълбокото подножие на тия върхове имало село, планинско село от колиби, пръснати като изгубени една от друга из горите. Жителите му, същи горски деца, живеели волно, като тия планински орли, които не знаят страх и предели. Из тъмните гори по цял ден се чували гърмежи от ловджийски шишанета, по широките поляни ехтели звънци от гойни стада, усоите се пълнели от момински песни, младежки викове и сладкогласни кавали.
Но тия непристъпни скали със своята дивота и надменност хвърляли някакъв упрек и присмех в смелите сърца на младежите, за които нямало не пребродена усоя, непостижими височини. Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрита въздишка да погледнат тия скали, от острите върхове на които биха могли да видят морето, дето се къпе огненото слънце.
Коя младост не би желала ла види най-хубавото нещо от най-високото място? Но кой би предприел тоя път, пълен с опасности и неизвестност? Всяка майка треперела при мисълта, че нейното чедо би се помамило от славата на велик подвиг. Момците мислели и въздишали.
А младата Магдалина прибавила още една мъка в момковите сърца — тя била най-хубавото момиче на света.
Магдалина безгрижно пасла бащините си кози по тия планински поляни, брала горските цветя, правела венци и китки и пеела. И вечер, когато слънцето захождало и с последни лъчи озарявало височините, дето били бащините и колиби, то се прощавало с най-хубавата пастирка на света, която, подскачайки като дете и окичена с венец от златна игличина, прибирала обичното си стадо.
Потайно въздишали момците по нея и медните им кавали тъжно затрептели из веселите гори и далеч разнесли славата на Магдалина.
И ето че отвред лични момци почнали да я искат от баща й. Богаташите искали да го подкупят със силата на своето имане, бедните, но с пламенни сърца момци били готови на смъртен подвиг, за да спечелят тая планинска царица.